ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ


1. Източници на правото


1.1. ОСНОВНИ (УЧРЕДИТЕЛНИ) ДОГОВОРИ


1.1.1. Въведение

Учредителните договори представляват "първичното законодателство" на Европейския съюз, което съответства на конституцията на национално ниво. В тях са установени основните характерни черти на Съюза и по-специално отговорностите на отделните участници в процеса на вземане на решения, законодателните процедури съгласно системата на Общността, както и правомощията, предоставени на участниците. Самите договори са предмет на преки преговори между правителствата на страните-членки, като след това тези договори трябва да бъдат ратифицирани съгласно процедурите, които са в сила на национално ниво (по принцип - от националния парламент или чрез референдум).

Освен двата основни учредителни договора - Договорът за създаване на Европейската общност и Договора за Европейския съюз, правото на ЕС включва и Договора за Евратом, Договорите за присъединяване и други договори и протоколи.


1.1.2 Договор за създаване на Европейска конституция

Той заслужава специално внимание: одобрен от съответния държавен глава или от съответното правителство на 18-ти юни 2004 и подписан на 29-ти октомври 2004, този договор предстои да бъде ратифициран от 25-те страни-членки на Европейския съюз преди да влезе в сила.

Основните характерни черти на Договора за Конституцията са следните:

* Включване на Хартата на основните права в текста на Договора,

* Нова дефиниция на "Европейски съюз", която замести досегашните дефиниции на "Европейска общност" и "Европейски съюз",

* По-ясно представяне на разпределението на правомощията между Съюза и държавите-членки,

* Преработена институционална рамка, изясняваща ролята съответно на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията,

* По-ефективни процедури на вземане на решения,

* Превръщане на системата в по-демократична и прозрачна.


1.1.3. Договор за създаване на Европейската общност (Договор за ЕО)

Основната цел на Договора за създаване на Европейската общност (Договора за ЕО) беше да доведе до постепенно интегриране на европейските държави и до създаване на общ пазар, основан на четирите свободи на движение (на стоки, услуги, хора и капитали) и на постепенното сближаване на икономическите политики на държавите. За тази цел държавите-членки се отказаха от част от своята независимост и предоставиха на институциите на Общността правомощия да приемат законодателство, което директно да важи в държавите-членки (регламенти, директиви,решения) и да има приоритет пред националното законодателство.

Сегашният Договор за ЕО е резултат на измененията и допълненията към Договора за създаване на Европейската икономическа общност (Договора за ЕИО), който бе подписан в Рим през 1957 год. и влезе в сила на 1-ви януари 1958. Този Договор претърпя неколкократни изменения и допълнения, и по-специално - тези, въведени чрез Единния европейски акт, който влезе в сила през 1987 год., Договора от Маастрихт (Договора за Европейския съюз), който влезе в сила през 1993 год., Договора от Амстердам, който влезе в сила през 1999 год. и Договора от Ница, който влезе в сила на 1-ви февруари 2003 год. В резултат на тези изменения и допълнения, в обсега на Договора за ЕО попадат повече сектори, така че понастоящем в обсега на този Договор се включват почти всички сектори на икономиката, както и някои специфични политически въпроси, като например правото на убежище и имиграцията (вж. Договора от Амстердам).


1.1.4. Договори за Европейския съюз (Договори за ЕС)

Договорът за Европейския съюз (Договорът за ЕС) преследва две основни цели: създаване на валутен съюз чрез установяване на принципите и договореностите за въвеждане на Еврото, и създаване на икономически и политически съюз. Това е договорът, който постави началото на концепцията за структурата на трите стълба, като:

* първият стълб е Европейската общност,

* вторият е общата политика в областта на външните отношения и сигурността,

* третият е сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността.


Налице е, обаче, голяма разлика между първия стълб и останалите два, които не доведоха до никакъв отказ от независимост в полза на общите институции, какъвто беше случаят с Договора за създаване на Европейската общност. В тези области държавите-членки пожелаха да запазят своите права на независимо вземане на решения и се ограничиха до междуправителствена форма на сътрудничество. Най-важните средства в тези области са съвместните действия, общите позиции и рамковите решения, които почти винаги се приемат единодушно и са обвързващи само в ограничена степен. Първоначалният Договор за ЕС (Договорът от Маастрихт) влезе в сила на 1-ви ноември 1993 год. и впоследствие бе изменен и допълнен отДоговора от Амстердам, който влезе в сила през 1999 год. и Договора от Ница, който влезе в сила на 1-ви февруари 2003 год.

Важно е да се припомни това, че в Договора за ЕС наименованието на Европейската икономическа общност (ЕИО) бе променено на Европейската общност (ЕО), а другите две Общности - Европейската общност за въглища и стомана (вж. Договора за ЕОВС) и Европейската общност за атомна енергия (вж.Договора за Евратом) се сляха с първата.


1.1.5. Договор за създаване на Европейската общност за атомна енергия

Договорът за създаване на Европейската общност за атомна енергия (Договорът за Евратом) беше подписан в Рим на 25-ти март 1957 год. и влезе в сила на 1-ви януари 1958 год. едновременно с Договора за ЕИО (вж.Договора за ЕО).

Целта на Договора за Евратом беше да се координират изследователските програми за мирно използване на ядрената енергия, които вече бяха предприети или планирани от държавите-членки. Понастоящем в известен смисъл този договор представлява част от Договора за ЕО.



1.1.6. Договори за присъединяване

Пет пъти е имало разширяване на Европейския съюз: към шестте държави-учредителки (Белгия, Германия, Франция, Италия, Люксембург и Нидерландия) през 1973 год. се присъединиха Дания, Ирландия и Обединеното кралство, през 1981 год. - Гърция, през 1986 год. - Испания и Португалия, през 1995 год. - Австрия, Финландия и Швеция, а през 2004 год. - Република Чехия, Естония, Кипър, Латвия, Литва, Унгария, Малта, Полша, Словакия и Словения.

В Договорите за присъединяване се съдържат условията за присъединяване към Европейския съюз на новите страни, както и необходимите изменения на договорите, въз основа на които е създаден Съюзът.


1.1.7. Други основни договори и протоколи


1.1.7.1. Договор за създаване на Европейската общност за въглища и стомана

Договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (Договорът за ЕОВС) е най-старият от трите учредителни договора на Европейската общност.

Той бе подписан в Париж на 23-ти юли 1952 год. и изтече на 23-ти юли 2002 год., тъй като е бил сключен за период от 50 години.

Целта на Договора е била да се създаде общ пазар на въглища и стомана, като се е предвиждало този пазар постепенно да се разшири и за други сфери на икономиката. Понастоящем тези сектори - въглища и стомана - попадат под общия режим на Договора за ЕО.


1.1.7.2. Единен европейски акт

Единният европейски акт бе подписан на 28-ми февруари 1986 год. и влезе в сила на 1-ви юли 1987 год.

Неговата цел бе окончателното създаване, не по-късно от 31-ви декември 1992 год., на Единния европейски пазар, т.е. пространство, в рамките на което да няма ограничения на движението на хора, капитали, стоки и услуги. За постигането на това, в Договора за ЕО бяха въведени процедури за специални случаи.


1.1.7.3. Договорът от Амстердам

Договорът от Амстердам бе подписан на 2-ри октомври 1997 год. и влезе в сила на 1-ви май 1999 год.

Важните промени бяха две:

* Прилагане на процедурата на съвместни решения спрямо нови области, заедно с увеличаване на случаите, в които Съветът на Европейския съюз може да взема решения с квалифицирано мнозинство вместо единодушно;

* Прехвърляне към Договора за ЕО на определени въпроси, които преди бяха обект на договора за ЕС (визова политика, предоставяне на убежище и като цяло - всички въпроси, отнасящи се до свободното движение); след това прехвърляне, заглавието на Глава VІ на Договора за ЕС (третия стълб@) беше променено на "Разпоредби за сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността".


1.1.7.4. Договорът от Ница

Договорът от Ница беше подписан на 26-ти февруари 2001 год. и влезе в сила на 1-ви февруари 2003 год.

Целта на този Договор беше да се адаптира функционирането на Европейския съюз към промените, свързани с неговото разширяване. Сред направените промени заслужават да се отбележат следните:

* Модифициране на процеса на вземане на решения;

* Рязко намаляване на случаите, в които е необходимо Съветът да взема решенията единодушно; отсега нататък в много области Съветът може да взема решения с квалифицирано мнозинство: по свободното движение на граждани, по правното сътрудничество по граждански въпроси, по индустриалната политика и т.н. ;

* Промени в тежестта на гласовете вътре в рамките на Съвета;

* Промени в структурата на институциите;

* Ново разпределение на местата в Европейския парламент;

* Отказване от страна на Франция, Германия, Обединеното кралство и Италия от правото им на втори член в Комисията;

* Увеличаване на правомощията на Председателя на Европейската комисия.


1.1.7.5. Други международни договори и протоколи:

Договорът от Гренландия (1984), който беше сключен, за да може през 1985 год. Гренландия да напусне ЕИО и да получи статут на "външна страна или територия";

Договорът за сливане (1965), чрез който се създава единна Комисия и единен Съвет за трите общности (Общността за въглища и стомана, Европейската общност и Евратом); Чл. 9 на Договора от Амстердам отмени Договора за сливане и включи неговите основни елементи в договора за ЕО;

Договорът за изменение на някои финансови разпоредби (1975), чрез който се въведоха изменения на някои от членовете на трите Договора за създаването на ЕОВС, ЕИО и Евратом; В по-голямата си част те претърпяха по-нататъшни изменения чрез последващите договори;

Протоколът за нидерландските Антили (1962), в който се изясняват търговските договорености, които са в сила за петролни продукти - внос от нидерландските Антили в Европейския съюз.


1.2. Международни споразумения


1.2.1. Въведение

Международните споразумения представляват вторият правен източник за ЕС, като дават възможност на Европейския съюз да развива своите икономически, социални и политически връзки с останалата част на света. Това са споразумения, сключени между субекти на международното право (държави-членки или организации) с цел сътрудничество на международно ниво. Споразуменията, сключени от Европейския съюз по първия "стълб" са обвързващи за институциите на Съюза и за държавите-членки; споразуменията, сключени от Съюза по втория и по третия "стълб" са обвързващи за институциите, но не винаги са обвързващи за държавите-членки (вж.параграф 1.3.5.7).

Има два основни вида международни споразумения:

* Международни споразумения с трети страни или с международни организации,

* Споразумения и конвенции между държавите-членки.


1.2.2. Споразумения с трети страни или с международни организации

Споразумения от този вид могат да се сключват или от Общността, или от Общността и държавите-членки (съвместни споразумения). Тези споразумения са обвързващи за Общността и за държавите-членки, вследствие на което са валидни на международно ниво. Съществуват три форми на споразумения.

Споразумения за асоцииране

Асоциирането включва тясно икономическо сътрудничество и значителна финансова подкрепа от Общността за страната-партньор по споразумението. Тази категория споразумения включва и споразуменията с "външни" страни и територии, споразуменията за подготовка на присъединяването и за създаване на митнически съюз, както и споразуменията, отнасящи се до Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Споразумения за сътрудничество

Споразуменията за сътрудничество нямат същия обхват като тези за асоцииране, в смисъл, че споразуменията за сътрудничество се отнасят само до интензивното икономическо сътрудничество. По-специално, това са споразумения за връзката на Общността със страните от Магреб (Алжир, Мароко и Тунис) и от Машер (Египет, Йордания, Ливан и Сирия), а също и с Израел.

Търговски споразумения

Това са споразумения относно митническата и търговската политика, които са сключени със страни, които не са членки на ЕС, или с групи от страни, които не са членки на ЕС, или в рамките на международни търговски организации. Към тази категория принадлежи Споразумението за създаване на Световната търговска организация (СТО).


1.2.3. Споразумения между държавите-членки

Те представляват обвързващи юридически актове, сключени между държавите-членки за решаване на въпроси, които са тясно свързани или с дейностите на Общността, но институциите на Общността нямат правомощия по тях, или с разширяването на териториалния обхват на националните разпоредби с цел създаване на единно законодателство на нивото на Общността (напр. Споразумението за патентите в Общността).



1.3. Вторично законодателство


1.3.1. Въведение

"Вторичното законодателство" представлява третият основен източник на право на Общността след международните договори (първично законодателство) и международните споразумения. Вторичното законодателство може да се дефинира като съвкупността от законодателни актове, приети от европейските институции съгласно условията на международните договори. Вторичното законодателство включва обвързващите юридически документи (регламенти, директиви и решения) и необвързващи документи (резолюции, становища), предвидени в Договора за ЕО, както и други документи, като например вътрешните разпоредби на институциите и програмите за действие на Общността.

Юридическите документи, свързани с втория и третия стълб, които, строго казано, не представляват част от вторичното законодателство, тъй като продължават да се определят от междуправителствените отношения, са включени в тази категория от чисто документална гледна точка.


1.3.2. Регламент

Приема се от Съвета съвместно с Европейския парламент, или от Комисията самостоятелно. Регламентът е една обща мярка, всички части на която са обвързващи. За разлика от директивите, които се отнасят за държавите-членки, и от решенията, които са предназначени за конкретни получатели, регламентите се отнасят за всички.

Регламентът се прилага директно, което означава, че той създава закон, който незабавно влиза в сила във всички държави-членки по същия начин, по който влиза в сила всеки национален акт, без никакви по-нататъшни действия от страна на националните власти.


1.3.3. Директива

Приема се от Съвета съвместно с Европейския парламент, или от Комисията самостоятелно. Тя се отнася за страните-членки. Нейната основна цел е да приведе в синхрон националното законодателство.

Що се отнася до резултата, който трябва да бъде постигнат, директивата е обвързваща за държавите-членки, но те имат право да изберат конкретната форма и метод, по който да постигнат целите на Общността в рамките на своя вътрешен правов ред.

Ако директивата не е била транспонирана в националното законодателство на държавата-членка, или ако е била транспонирана непълно, или ако е транспонирана със закъснение, то гражданите на държавата-членка могат директно да се позовават на въпросната директива пред националните съдилища.

1.3.4. Решение

Приема се или от Съвета, или от Съвета съвместно с Европейския парламент, или от Комисията самостоятелно. Решението представлява акт, чрез който институциите на Общността постановяват определение по даден въпрос. Посредством решението институциите могат да изискват дадена държава-членка на Съюза или гражданин на Съюза да предприеме определени действия или да не предприема такива действия. Посредством решението институциите могат да предоставят права или да наложат определени задължения на държава-членка или на гражданин.

Решението представлява:

Индивидуална мярка, като лицата, към които е отправено решението, трябва да бъдат индивидуално определени - по това решението се отличава от регламента, който е обвързващ в своята цялост.


1.3.5. Други актове

1.3.5.1. Препоръка


Препоръката дава възможност на институциите да обявят своите възгледи и да предложат линия на действие без да налагат никакви законови задължения на тези, към които е отправена препоръката (страните-членки, други институции, или, в определени случаи - граждани на Съюза).


1.3.5.2. Становище

Становището представлява акт, който дава възможност на институциите да направят изявление по един необвързващ начин, с други думи - без да налагат никакви законови задължения на тези, към които то е отправено. Целта е да се обяви гледната точка на институцията по определен въпрос.


1.3.5.3. Съвместно действие (обща политика в областта на външните отношения и сигурността)

Съвместното действие е юридически акт по Глава V от Договора за Европейския съюз и има междуправителствен характер. Приема се чрез единодушно решение на Съвета на Европейския съюз или, в определени случаи - чрез решение с квалифицирано мнозинство. Съвместното действие е обвързващо за страните-членки, които трябва да постигнат поставените цели, освен в случай, че възникнат сериозни трудности.



1.3.5.4. Съвместно действие (сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността)

Вж. Решение, рамково решение и съвместно действие (сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността)


1.3.5.5. Решение, рамково решение и съвместно действие (сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността)

Още от влизането в сила на Договора от Амстердам, решенията и рамковите решения заместиха съвместните действия в сферата на сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността. Те представляват юридически актове по Глава VI на Договора за Европейския съюз и по своя характер са междуправителствени. Решенията и рамковите решения се приемат единодушно от Съвета на Европейския съюз по инициатива на Комисията или на държава-членка.

Що се отнася до резултата, който трябва да се постигне, рамковото решение е обвързващо за държавите-членки, като техните национални органи на властта избират формата и методите за постигане на резултатите (както при директивите в контекста на Общността).

Решенията се използват в сферата на сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността за всички цели, освен за сближаване на законодателството и разпоредбите на държавата-членка, което сближаване се осъществява чрез рамковите решения.


1.3.5.6. Обща позиция (обща политика в областта на външните отношения и сигурността; сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността)

Общата позиция в контекста на общата политика в областта на външните отношения и сигурността, и сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността представлява юридически акт по Глави V и VI на Договора за Европейския съюз и по своя характер е междуправителствена. Общата позиция се приема чрез единодушно решение на Съвета на Европейския съюз. Тя определя подхода в областта на външните отношения и сигурността, както и сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността. Общата позиция определя насоките за осъществяване на националните политики в посочените сфери.


1.3.5.7. Международни споразумения (обща политика в областта на външните отношения и сигурността; сътрудничество в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността)

Те представляват юридически актове по Глава V и VI на Договора за Европейския съюз, които не бяха предвидени в Договора от Маастрихт. В контекста на втория и третия стълб липсваше правна основа за сключване на международни споразумения. За да се избегне необходимостта всички споразумения, подписани от Съвета, да бъдат официално сключвани от държавите-членки, в Договора от Амстердам се съдържат разпоредби, съгласно които Съветът може да оправомощи Председателството на Съвета да води преговори, когато е необходимо.

Споразуменията са обвързващи за институциите на Съюза, но не и за тези държави-членки, чиито конституции съдържат разпоредби, които определят специфични правила за сключването на такива споразумения. В такива случаи, на среща на останалите държави-членки в рамките на Съвета, може да се вземе решение, съгласно което споразумението ще бъде валидно само временно.


1.4. Консолидирано законодателство


Консолидирането се състои в обединяване в един общ текст на основен документ (Договор или част от законодателството на Общността) и измененията и допълненията, които впоследствие са били направени по него. В EUR-Lex се съдържа една консолидирана версия на Договора за създаване на Европейската общност.

Цялото действащо вторично законодателство е консолидирано и може да се намери в EUR-Lex. Предназначението на тези текстове е да се използват за чисто документални цели и институциите не поемат никаква отговорност за тяхното съдържание.

На базата на консолидираните текстове, Комисията може да предприеме законодателно консолидиране, което се състои в приемането като законодателна процедура на консолидирания текст, с известно прередактиране. След това новият текст се публикува в Официалния вестник като законодателен акт.

Освен това, Комисията може да поеме инициатива за преработване на текст, когато счита, че е необходимо изцяло да се преразгледа законодателството в определена област. В този случай се започва нова законодателна процедура.



1.5. Подготвителни документи


1.5.1. Въведение

Подготвителните документи включват всички актове, издадени от институциите във връзка със законодателна процедура. Към тази категория спадат и някои документи от по-общ характер. Основните документи, които представляват част от подготвителния материал, са обяснени по-долу.



1.5.2. Подготвителен акт

1.5.2.1. Законодателни предложения и становища от Комисията

Комисията е почти монополист в инициирането на актове на Общността (директиви, регламенти, решения или международни споразумения), освен в случаите, когато поделя това право с държавите-членки (вж.инициатива на държави-членки) или с Европейската централна банка. В международните договори почти винаги се изисква Съветът да взема решения въз основа на предложения от Комисията. Както Съветът, така и Европейският парламент могат да поканят Комисията да направи предложение.

Във всеки един момент от процедурата, Комисията може да въведе изменения и допълнения по своето предложение или, ако е необходимо, да го оттегли.

На един по-късен етап Комисията отново взема участие в законодателната процедура. След като предложението на Комисията е било предадено на Европейския парламент и на Съвета, влиза в сила точка (с) от втората алинея на чл. 251(2), в която е постановено, че ако Парламентът предложи изменения и допълнения по общата позиция, приета от Съвета, то промененият текст се изпраща на Съвета и на Комисията, която представя мнение по тези изменения и допълнения. Ако мнението на Комисията не е в полза на измененията и допълненията, предложени от Парламента, то Съветът трябва да вземе решение единодушно; ако мнението на Комисията е в полза на измененията и допълненията, то Съветът може да вземе решение чрез квалифицирано мнозинство.


1.5.2.2. Инициатива на държави-членки

В Договора от Амстердам се предвижда държавите-членки да имат право на инициатива по въпросите на предоставяне на убежище и имиграцията. В продължение на пет години законодателното право на инициатива се поделяше между Комисията и страните-членки, като всяка от тях имаше право да прави предложения независимо от останалите. Този преходен период от пет години приключи на 1 май 2004 год. и сега държавите-членки имат право на инициатива само за втория и третия стълб, т.е. в общата политика в областта на външните отношения и сигурността, и в сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпросите на престъпността.


1.5.2.3. Обща позиция на Съвета

Общата позиция се приема чрез решение с квалифицирано мнозинство на събрание на държавите-членки в рамките на Съвета като част от законодателната процедура, в която Съветът поделя с Европейския парламент своите правомощия за вземане на решения (процедура за сътрудничество или процедура за съвместни решения). Тя изразява позицията на Съвета по предложението, направено от Комисията, като се взема предвид становището на Европейския парламент (вж. законодателна резолюция на Европейския парламент) и становищата на останалите институции и органи, участващи в процедурата (Европейският икономически и социален комитет, Комитетът на регионите, Европейската централна банка, Съдът на одиторите).


1.5.2.4. Законодателна резолюция на Европейския парламент

Европейският парламент взема участие в много от етапите на всяка една законодателна процедура (процедура за сътрудничество и процедура за съвместни решения): документите, приети от Парламента по отделните етапи на процедурата, в общия случай, са резолюции и могат да съдържат документи от различни видове, като например становища или изменения по общата позиция на Съвета. В зависимост от обсъждания въпрос, законодателните процедури се представят пред парламентарен комитет, който изготвя доклад, съдържащ резолюция, която да бъде приета от Парламента на пленарно заседание.


1.5.2.5. Становища на Европейския икономически и социален комитет и на Комитета на регионите

Европейският икономически и социален комитет и Комитетът на регионите дават технически становища по въпроси, отнасящи се до регионалната политика и съответно до икономическата и социалната политика. Тези становища се изготвят или по инициатива на самия Комитет, или по искане на Парламента, или на Съвета, или на Комисията и служат за напътстване на тези институции в законодателната им дейност. Понякога е задължително да се осъществяват консултации с Европейския икономически и социален комитет и/или с Комитета на регионите, но техните становища не се явяват обвързващи.


1.5.3. Други документи от институциите

1.5.3.1. Съобщения от Комисията

Преобладаващата част от съобщенията от Комисията (COM документи) са законодателни предложения. Останалите по-важни COM документи са изброени по-долу.

Бели книги, които съдържат предложения за действия от страна на Общността в определена област. Понякога те се явяват следствие на Зелените книги, чиято цел се състои в започване на процес на консултации на европейско ниво. Ако някоя Бяла книга бъде приета благосклонно от Съвета, то тя може евентуално да доведе до програма за действия на ЕС във въпросната област.

Зелени книги, които имат за цел да стимулират мисленето и стартирането на консултации на европейско ниво по даден въпрос. Консултациите, които са резултат от Зелена книга, могат да доведат до публикуването на Бяла книга с предложения за конкретни мерки и действия от страна на Общността.


1.5.3.2. Доклад на Сметната палата

Годишният доклад на Сметната палата съдържа коментарите на Съда относно воденето на финансите на Общността. Този доклад се разпраща до институциите на Общността и се публикува в Официалния вестник. В доклада се разглеждат въпросите, по които е възможно или поне е желателно да се извърши Сметната палата.


1.6. Съдебна практика


1.6.1. Въведение

Всички решения, които се вземат от органите, упражняващи съдебни правомощия, съставляват съдебна практика. Съдът на ЕО и Първоинстанционният съд на Европейската общност са съдебните институции на Европейския съюз. Те са длъжни да осигуряват спазването на правото на Общността при тълкуването и прилагането на учредителните договори. В своята работа Съдът на ЕО получава помощ от Генералните адвокати, които изготвят становища.


1.6.2. Съдебни решения

Съдът на ЕО и Първоинстанционният съд произнасят съдебни решения при приключването на процедури по съдебни спорове.

Решенията на Съда на ЕО не подлежат на обжалване. Решенията на Първоинстанционния съд могат да се обжалват пред Съда на ЕО.


1.6.3. Становища

Европейският парламент, Съветът, Комисията, както и държава-членка могат да поискат становището на Съда на ЕО относно това дали дадено споразумение между Общността и страна извън страните-членки, или международни организации, е съвместимо с разпоредбите на Договора за ЕО. Такова споразумение, по което Съдът на ЕО е дал негативно становище, може да влезе в сила само при наличието на условията, посочени в чл. 48 от Договора за Европейския съюз (процедура за изменения и допълнения на договорите).


1.6.4. Разпореждане

Съдът на ЕО и Първоинстанционният съд издават разпореждания в различни случаи, както е постановено в процедурните правила, които случаи са общо три групи:

Случаи, възникнали в хода на разследванията по делото (например, актове, разпореждащи опазването на доказателства, или разделяне, обединяване или прекратяване на дела);

Случаи, при които Съдът взема решение без да разглежда делото по същество (например в случай на явна недопустимост на делото или отсъствие на юрисдикция);

Случаи, при които Съдът взема решение по съществото на делото; тук разпорежданията всъщност представляват опростени решения, които се използват, когато случаят е идентичен с друг случай, по който вече е било произнесено съдебно решение.

По принцип разпорежданията могат да се променят и отменят.


1.6.5. Изявления на Генералните адвокати

Генералните адвокати имат задължението да подпомагат Съда в неговата работа. В открити съдебни заседания, действайки с пълна безпристрастност и независимост, те представят пред Съда обосновани изявления по делата. В тези изявления Генералните адвокати предлагат решения на споровете, които решения не са обвързващи за съдиите. Изявленията са неотделима част от устната процедура и се публикуват, заедно със съдебното решение, в Докладите на Съда.


1.7. Парламентарни запитвания

Парламентарните запитвания представляват един от начините, по които членовете на Парламента следят дейността на Комисията и на Съвета. Всеки член на Парламента има право да отправя към Съвета и към Комисията:

Писмени запитвания (с искане за писмен отговор),

Устни запитвания (задавани в закрито заседание) и

Запитвания, задавани през времето за запитвания (периодът от време, отреден за запитвания във всяка отделна сесия на Парламента).

Тези запитвания са широко използвано средство. Писмените запитвания и отговорите им се публикуват в Официалния вестник, серия С.



2. Законодателни процедури


За разлика от националните системи, при които волята на нацията се изразява чрез Парламента, Европейският съюз отрежда основна законодателна роля на представителите на държавите-членки, които участват в съвещанията на Съвета. С постепенното развитие на институциите, правомощията на Европейския парламент се увеличаваха: понастоящем Съветът поделя с Парламента своите законодателни правомощия при приемането на законови актове от общ характер, които са обвързващи (регламенти и директиви). Процедурите за вземане на решения включват процедурата за консултации, процедурата за сътрудничество, процедурата за съвместно решение и процедурата за одобрение.


2.1. Процедура за одобрение


Процедурата за одобрение, която бе въведена чрез Единния европейски акт, дава възможност на Парламента да изразява своето одобрение или неодобрение на определени актове на Съвета. Има въпроси, по които Съветът няма законодателна власт, освен в случай, че Парламентът даде своето одобрение за това чрез решение, взето с абсолютно мнозинство на членовете му. Процедурата за одобрение, която представлява всъщност право на вето от страна на Парламента, първоначално се прилагаше само при сключване на споразумения за асоцииране и при кандидатстването за присъединяване към Европейската общност. Областите, в които понастоящем се прилага процедурата за одобрение, са следните:

Засилване на сътрудничеството (Чл. 11(2)),

Специфични задачи на Европейската централна банка (Чл. 105(6)),

Изменения и допълнения на Устава на Европейската система от централни банки (Чл. 107(5)),

Структурни фондове и Фонд за сближаване (Чл. 161),

Единна процедура за избори (Чл. 190(4)),

Определени международни споразумения (Чл. 300(3)),

Нарушаване на човешките права (Чл. 7 от Договора за Европейския съюз),

Присъединяване на нови държави-членки (Чл. 49 от Договора за Европейския съюз).


2.2. Процедура за съвместно решение


Процедурата за съвместно решение, която беше въведена чрез Договора за Европейския съюз, беше замислена като разширение на процедурата за сътрудничество. Обаче, докато при последната Съветът може, чрез единодушно решение, да пренебрегне становището на Парламента, то при процедурата за съвместно решение не съществува такава възможност: в случай на липса на съгласие се съставя помирителен комитет от представители на Съвета и на Парламента и този Комитет трябва да стигне до текст, който е приемлив и за двете институции. Понастоящем процедурата за съвместно решение поставя знак за равенство между законодателните роли на тези две институции. Съгласно тази процедура Съветът не може да приеме обща позиция, ако процесът на помирение с Парламента се окаже неуспешен. Ако не се стигне до съгласие, законодателният процес трябва да бъде преустановен.

Засега процедурата за съвместно решение е най-важната процедура в законодателната практика.

Тя се отнася до следните области:

* Недискриминиране въз основа на националност (Чл. 12),

* Борба с дискриминацията на основата на пол, расова или етническа принадлежност, религия или убеждения, недееспособност, възраст или сексуална ориентация (Чл. 13(2)),

* Свобода на движението и местожителството (Чл. 18(2)),

* Свободно движение на работна сила (Чл. 40),

* Социално осигуряване на миграционната работна сила (Чл. 42),

* Право на установяване (Чл. 44(1), Чл. 46(2), Чл. 47(1) и (2)),

* Визи, предоставяне на убежище, имиграционна политика и други политики, свързани със свободното движение на хора (Чл. 67(4) и (5)),

* Транспорт (Чл. 71(1), Чл. 80),

* Вътрешен пазар (Чл. 95),

* Наемане на работа (Чл. 129),

* Митническо сътрудничество (Чл. 135),

* Социална политика (Чл. 137(2)),

* Еднакви възможности и еднакво третиране (Чл. 141(3)),

* Осъществяване на решенията, отнасящи се до Европейския социален фонд (Чл. 148),

* Образование (Чл. 149(4)),

* Култура (с изключение на препоръките) (Чл. 151(5)),

* Обществено здраве (Чл. 152(4)),

* Защита на потребителя (Чл. 153(4)),

* Трансевропейски мрежи (Чл. 156),

* Промишленост (Чл. 157(3)),

* Икономическо и социално сближаване (Чл. 159),

* Европейски фонд за регионално развитие (Чл. 162),

* Технологични изследвания и развитие (Чл. 166(1), Чл. 172),

* Професионално обучение (Чл. 150(4)),

* Околна среда (Чл. 175(1) и (3)),

* Сътрудничество в развитието (Чл. 179(1)),

* Политически партии на европейско ниво (Чл. 191),

* Достъп до документите на институциите (Чл. 255(2)),

* Измама (Чл. 280),

* Статистика (Чл. 285),

* Създаване на надзорен орган за защита на данни (Чл. 286).


2.3. Процедура за сътрудничество


Процедурата за сътрудничество бе въведена чрез Единния европейски акт, за да се повиши ролята на Европейския парламент в сравнение с процедурата за консултации. Парламентът има право да въвежда изменения и допълнения по общата позиция, но, за разлика от процедурата за съвместно решение, окончателното решение се взема самостоятелно от Съвета.

Процедурата за сътрудничество важи изключително за следните области:

Правила за многостранна процедура за наблюдение (Чл. 99(5)),

Забрана за привилигирован достъп до финансови институции (Чл. 102(2)),

Забрана за поемане на отговорност за ангажиментите на държавите-членки (Чл. 103(2)),

Мерки за хармонизиране на обращението на монети (Чл. 106(2)).

След влизането в сила на Договора от Амстердам, всички други области, за които преди това беше в сила тази процедура, вече попадат под действието на процедурата за съвместно решение.


2.4. Процедура за консултации


От въвеждането на процедурата за сътрудничество и процедурата за съвместно решение, важността на процедурата за консултации непрекъснато намалява. Характерна черта на процедурата за консултации е разделянето на задачите между Комисията и Съвета, което може да бъде обобщено чрез фразата "Комисията предлага, а Съветът разполага". Обаче, преди Съветът да вземе решение, трябва да се преминат определени етапи, в течение на които, освен Комисията и Съвета, в зависимост от обсъжданите въпроси, имат право на мнение още и Европейският парламент, Европейският икономически и социален комитет и Комитетът на регионите.

Понастоящем процедурата за консултации се прилага само в случаите, които не попадат изрично под действието на процедурата за сътрудничество или на процедурата за съвместно решение.


3. Участници в системата на Общността


3.1. Европейски парламент


3.1.1. Състав и начин на функциониране

Европейският парламент се състои от 732 представителя на гражданите на държавите-членки, избрани чрез общо пряко гласуване за срок от пет години. Броят на представителите на всяка отделна държава-членка е различен в зависимост от броя на населението й. Членовете на Парламента не образуват национални делегации, а формират транснационални групи в зависимост от политическите си възгледи.

Членовете на Парламента са разделени на специализирани комитети и делегации. Докладите, изготвяни от парламентарните комитети, се представят за утвърждаване от Парламента на негова пленарна сесия. На тези сесии на Парламента се разглеждат още и запитванията към Комисията и към Съвета, спешно възникналите въпроси и изявленията на Председателството. Пленарните сесии на Парламента са открити.


3.1.2. Правомощия

3.1.2.1. Законодателни правомощия

Парламентът участва в различна степен в съставянето на законодателните актове на Общността, в зависимост от конкретната област: от него може да се изиска да представи необвързващи становища процедура за консултации) или обвързващи становища (процедура за одобрение); той може да поиска от Съвета да приеме изменения и допълнения по предложения на Комисията, които е утвърдил с абсолютно мнозинство и които Комисията е приела (процедура за сътрудничество); и накрая, обикновено законодателните текстове се приемат въз основа на общо съгласие между Парламента и Съвета, като одобрението на окончателния текст от страна на Парламента е абсолютно необходимо за приемането му (процедура за съвместно решение).



3.1.2.2. Контрол върху бюджета

Парламентът упражнява бюджетни правомощия съвместно със Съвета и има последната дума, що се отнася до незадължителните разходи. Парламентът приема окончателния бюджет, контролира неговото изпълнение и предоставя освобождаване от задължения във връзка с това изпълнение.


3.1.2.3. Контрол върху изпълнението

Комисията носи политическа отговорност пред Парламента. Назначаването на Председателя и на членовете на Комисията подлежи на предварително одобрение от Европейския парламент. Приемането, от страна на Парламента, на вот на недоверие към Комисията, води до оставка на цялата Комисия като орган.

Общо казано, Парламентът осъществява своята контролна роля чрез редовно следене на докладите, които Комисията му изпраща. Наред с това, членовете на Парламента често отправят писмени и устни запитвания към Комисията и към Съвета.

Освен това, Парламентът има правомощия да създава временни комисии за разследване на твърдения за нарушения или лошо управление при осъществяване на правото на Общността.

Що се отнася до общата политика в областта на външните отношения и сигурността, и до сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията по въпроси на престъпността, Парламентът има право редовно да бъде информиран и може да отправя въпроси към Съвета, както и да прави препоръки. Провеждат се парламентарни консултации по основните аспекти и фундаменталните решения в областта на външните отношения и сигурността, както и по всички предложени мерки с изключение на общите позиции по въпросите на сътрудничеството в областта на правосъдието и дейността на полицията.

Парламентът разглежда петиции, отправени към него от граждани на Съюза по въпроси, отнасящи се до областите на дейност на Общността.

Европейският парламент назначава европейския Омбудсман, който е оправомощен да приема оплаквания относно лошо управление в дейностите на институциите и органите на Общността.

За повече информация вж. страницата на Европейския парламент в Интернет (http://www.europarl.europa.eu).


3.2. Съвет на Европейския съюз


3.2.1. Състав и начин на функциониране

Съветът на Европейския съюз се състои от представители на правителствата на държавите-членки. Неговият състав варира в зависимост от точките в дневния ред, като всяка държава-членка се представлява от този член на правителството, който отговаря за въпросната област (външни работи, финанси, социални грижи, транспорт, селско стопанство и т.н.).

Работата на Съвета се подготвя от комитет, който се състои от постоянни представители на държавите-членки; работата на този комитет се подпомага от работни групи, състоящи се от длъжностни лица от съответните сектори на правителството на държавата-членка.

Председателството на Съвета се поема последователно от всяка една държава-членка за период от шест месеца съгласно реда, установен от Съвета. На Председателството се оказва съдействие от страна на Генералния секретариат, който подготвя работата му и осигурява нейното гладко протичане. Генералният секретариат на Съвета е в същото време и Върховен представител за Общата политика в областта на външните отношения и сигурността.

Съветът взема решения чрез мнозинство на своите членове. Съгласно Договора, в ограничен брой ситуации се изисква единодушно решение. В повечето случаи Съветът взема решения с квалифицирано мнозинство: за да бъде прието, дадено предложение трябва да получи определен "праг" от гласове, като всяка държава-членка има брой гласове, определен въз основа на броя на населението й.


3.2.2. Правомощия

Съветът има шест ключови отговорности:

На базата на предложения, направени от Комисията, Съветът приема законодателството на Общността; в много области той приема закони съвместно с Европейския парламент;

Координира основните икономически политики на държавите-членки;

От името на Европейската общност сключва международни споразумения между Общността и една или повече на брой държави или международни организации;

Заедно с Европейския парламент приема бюджета на Европейския съюз;

Определя общата политика в областта на външните отношения и сигурността на Европейския съюз на базата на насоките, определени от Европейския съвет;

Координира сътрудничеството между националните съдилища и полицейските сили по въпросите на престъпността.

За повече информация вж. страницата на Съвета в Интернет (http://www.consilium.europa.eu).


3.3. Европейска комисия


3.3.1. Състав и начин на функциониране

Комисията се състои от 25 члена (по един от всяка държава-членка), избрани на базата на тяхната обща компетентност, като независимостта им е извън всякакво съмнение. Членовете на Комисията се назначават от Съвета, след като бъдат одобрени от Европейския парламент, за срок от пет години.

Председателят на Комисията се определя на заседание на Съвета на ниво държавни глави или министър-председатели; това назначение трябва да бъде одобрено от Европейския парламент.

Отделите на Комисията са обособени в Генерални дирекции, като всяка от тях носи отговорност за определена област на дейност.


3.3.2. Правомощия

Европейската комисия има четири основни роли.

Тя има почти монополна роля в иницииране на законодателството: Комисията носи отговорност за съставяне на предложения, които изпраща на Парламента и на Съвета. Освен това тя играе активна роля и в последващите етапи на законодателните процедури.

Европейската комисия осъществява политиките и реализира бюджета на Европейския съюз: тя носи отговорност за управлението и изпълнението на бюджета при осъществяването на политиките и програмите, приети от Парламента и Съвета.

Тя е "пазителят" на Договорите: Комисията извършва необходимото, така че разпоредбите, приети от институциите на Общността, да се прилагат от отделните физически лица, от държавите-членки и от институциите. При упражняване на своите правомощия Комисията може да наложи санкции на физически лица и компании за нарушаване правото на Общността. Комисията има право да възбужда дела срещу държави-членки за извършени нарушения, и като част от тези дела може да покани съответната държава-членка да отстрани нередностите в рамките на определен срок. Освен това, Комисията може да завежда дела пред Съда на ЕО при нарушение на правото на Общността от страна на държава-членка или от страна на някоя институция.

Европейската комисия представлява Общността: от името на Общността, Комисията води преговори с цел сключване на международни споразумения със страни, които не членуват в ЕС и с международни организации. Тези преговори се водят съвместно със специални комитети, назначени от Съвета, и при спазване на установените от Съвета директиви за водене на преговори.

За повече информация вж. страницата на Комисията в Интернет (http://ec.europa.eu).


3.4. Съд на ЕО и Първоинстанционен съд


3.4.1. Състав

Съдът се състои от 25 съдии и 8 генерални адвокати, назначени по общо съгласие от правителствата на държавите-членки за срок от шест години, който срок може да бъде подновяван.

Съдиите се подбират измежду юристи, чиято независимост не подлежи на съмнение и които или притежават квалификацията, необходима за назначаване на най-висши юридически длъжности в съответната страна, или имат призната компетентност.

Генералните адвокати осигуряват подкрепа на Съда при изпълнение на неговите задачи. Те носят отговорност за представянето, на открито заседание, при това напълно безпристрастно и независимо, на мотивирани изявления по дела, които изискват тяхното участие. Техните функции не трябва да се смесват с тези на прокурора или на някоя друга подобна длъжност.

Първоинстанционният съд включва поне по един съдия от всяка държава-членка. Съдиите се назначават по общо съгласие от правителствата на държавите-членки за срок от шест години и се подбират измежду юристи, чиято независимост не подлежи на съмнение и които притежават квалификацията, необходима за назначаване на висша юридическа длъжност.

Освен това, в Договора от Ница се предвижда възможност за създаване на съдебни състави към Първоинстанционния съд, които да разглеждат дела в специфични области.


3.4.2. Правомощия

Съдът на ЕО и Първоинстационният съд носят отговорност за предприемане на необходимите мерки, така че да се осигури спазването на закона при тълкуването и прилагането на Договорите за създаване на Европейската общност и спазването на разпоредбите, установени от компетентните институции на Общността.

Съдилищата упражняват съдебните си правомощия по различни видове дела:

* Дела при нарушаване правото на Общността (заведени срещу държави-членки в случай на нарушаване на задължения, наложени им по силата на Договорите),

* Дела за анулиране (на актове, приети от институциите на Общността),

* Дела за неизвършване на действия (срещу институция на Общността, която институция не е предприела действия),

* Дела за щети (за възмездяване на щети, предизвикани от противозаконно действие или бездействие от страна на институция на Общността),

* Дела, отнасящи се до договорна отговорност (спорове относно публичноправни или частноправни договори, сключени от Общността),

* Дела, свързани с персонала (спорове между Общността и нейни длъжностни лица и други служители),

* Искания за предварителни определения (по искане на съдилищата на държавите-членки, Съдът на ЕО и Първоинстанционният съд постановяват определения по тълкуването на правото на Общността и по валидността на актовете, приети от институциите или от Европейската централна банка).

Съдът на ЕО разглежда дела, заведени от институции на Общността или от държави-членки срещу актове на институциите или срещу неправомерни действия на държави-членки. Съдът на ЕО има правомощия да разглежда искания за предварителни определения, освен в специфични области, които са под юрисдикцията на Първоинстанционния съд. Той се занимава с дела, заведени от физически и юридически лица срещу решения на институции на Общността. Такива определения на Първоинстанционния съд, които се отнасят само до правни въпроси, могат да се обжалват пред Съда на ЕО.





3.4.3. Видове производства


3.4.3.1 Препращане за даване на преюдициално заключение

Съдът работи в сътрудничество с всички съдилища на държавите-членки, които са съдилищата, компетентни да прилагат правото на Общността. За да се осигури ефективно и еднакво прилагане на общностното право, както и за да се избегне всяко противоречиво тълкуване, националните съдии могат, а понякога са длъжни, да се обърнат към Съда, за уточнение на въпрос по тълкуването на общностното право, например, с цел да проверят дали то е спазено във вътрешното им законодателство. Препращането за даване на преюдициално заключение може също така да има за цел да провери валидността на даден акт на общностното право

Съдът отговаря не чрез обикновено становище, а чрез акт под формата на решение или мотивирано определение. Националният съд, до който те са адресирани, е длъжен да се съобрази с даденото тълкуване при решаването на висящия пред него спор. Решението на Съда е задължително и за другите национални съдилища, пред които е повдигнат идентичен въпрос.

Препращането за даване на преюдициално заключение е и средството, чрез което всеки европейски гражданин може да потърси тълкуване на засягащите го общностни правила. Въпреки че препращането може да бъде направено само от национално съдилище, в производството пред Съда могат да участват всички страни в производството пред националния съд, както и държавите-членки и европейските институции. По тази причина значителен брой от водещите принципи на общностното право са изведени от преюдициалните въпроси, повдигани от националните съдилища.


3.4.3.2 Иск за установяване на неизпълнение на задълженията

Той позволява на Съда да контролира съблюдаването от страна на държавите-членки на задълженията, произтичащи от общностното право. Сезирането на Съда се предхожда от предварителна процедура, проведена от Комисията, която има за цел да предостави на държавата-членка възможност да даде отговор на отправените срещу нея обвинения. Ако тази процедура не доведе до прекратяване на неизпълнението от страна на държавата-членка пред Съда може да бъде предявен иск за установяване на нарушение на общностното право.

Искът може да бъде предявен или от Комисията-на практика в почти всички случаи - или от държава-членка. Ако Съдът установи неизпълнение на задължение, държавата е длъжна да го преустанови незабавно. Ако, след повторно сезиране от Комисията, Съдът установи, че съответната държава-членка не е изпълнила решението му, той може да постанови заплащането на еднократно платима сума и/или периодична имуществена санкция.


3.4.3.3 Иск за отмяна

Чрез иска за отмяна ищецът претендира отмяна на акт, приет от общностна институция (регламент, директива, решение). Съдът има изключителната компетентност да се произнася по исковете, предявени от държава-членка срещу Европейския парламент и/или срещу Съвета (с изключение на актовете на Съвета в областта на държавните помощи, дъмпинг и изпълнителни правомощия), или предявени от една институция на Общността срещу друга. Първоинстанционният съд е компетентен да разглежда като първа инстанция всички други искове от този вид, и по-специално исковете, предявени от частни лица.


3.4.3.4 Иск за установяване на неправомерно бездействие

С него се дава възможност на Съда да осъществи контрол за правомерността на проявено бездействие от страна на общностните институции. Такъв иск обаче може да бъде предявен само след като съответната институция е била поканена да предприеме действия. След като се установи неправомерността на бездействието, тази институция следва да предприеме нужните мерки за отстраняване на нарушението. Компетентността по разглеждане на искове за установяване на неправомерно бездействие се поделя между Съда и Първоинстанционния съд съгласно същите критерии, валидни за исковете за отмяна.


3.4.3.5 Обжалване

Съдът може да бъде сезиран с жалби срещу решенията и определенията на Първоинстанционния съд, но само по правни въпроси. Ако жалбата е допустима и основателна, Съдът отменя решението на Първоинстанционния съд. Съдът може да реши делото по същество, ако стадият на производството го позволява. В противен случай той следва да върне делото на Първоинстанционния съд, който е обвързан от постановеното по жалбата решение.


3.4.3.6 Преразглеждане

Решенията на Първоинстанционния съд, постановени по жалби срещу решения на Съда на публичната служба, могат да бъдат преразглеждани от Съда само по изключение.



3.4.4. Производство


Независимо от вида на делото, то включва винаги писмена, а обичайно и устна фаза, провеждана в открито заседание. При все това, необходимо е да се прави разграничение между препращането за даване на преюдициално заключение и другите искове, известни като "преки искове".


3.4.4.1 Сезиране на Съда и писмено производство


• при препращане за даване на преюдициално заключение


Националното съдилище отнася до Съда въпроси, свъзани с тълкуването или с преценката на валидността на общностна разпоредба, обикновено под формата на съдебен акт в съответствие с националните процесуални правила. След като искането бъде преведено на всички общностни езици от служба "Преводи" на Съда, секретарятът съобщава постъпилото искане, както на страните в производството пред националния съд, така и на всички държави-членки,и на институциите. Публикува се съобщение в Официален вестник на Европейския съюз, в което, inter alia, се посочват участващите в процеса страни и съдържанието на въпросите. Страните, държавите-членки и институциите имат на разположение два месеца, за да представят пред Съда писмените си бележки.


• при преки искове


Съдът трябва да бъде сезиран с искова молба, адресирана до секретариата. Секретарят публикува в Официален вестник на Европейския съюз съобщение за исковата молба заедно с описание на основанията и исканията на ищеца. Същевременно, исковата молба се връчва на ответната страна, която има на разположение един месец, за да представи писмена защита. Ищецът има право на реплика, а ответникът на дуплика, като и в двата случая срокът е едномесечен. Сроковете за депозиране на тези документи следва да се спазват, освен в случай на отсрочка, допусната от председателя.

И при двата типа искове председателят и първият генерален адвокат определят съответно съдия-докладчик и генерален адвокат, които да следят за развитието на производството.


3.4.4.2 Подготвителни действия и доклад за съдебното заседание


При всички производства, след приключването на писменото производство страните се поканват да посочат, в срок от един месец, дали и защо желаят да бъдат проведени устни състезания. След прочитане на доклада на съдията-докладчик и след изслушване на генералния адвокат, Съдът преценява необходимостта от действия за разследване по делото, на какъв съдебен състав то следва да бъде разпределено и дали следва да се проведат устни състезания, чиято дата се определя от председателя. В нарочен доклад за съдебното заседание съдията-докладчик обобщава наведените факти и доводи на страните по делото, и на встъпилите в производството страни, ако има такива. По време на съдебното заседание този доклад, изготвен на езика на производството, става обществено достояние.


3.4.4.3 Публично съдебно заседание и заключение на генералния адвокат


Устните състезания се провеждат в публично заседание пред решаващия съдебен състав и генералния адвокат. Съдиите и генералният адвокат могат да задават на страните въпроси, които намират за подходящи. Няколко седмици по-късно, отново в публично съдебно заседание, генералният адвокат представя заключението си пред Съда. В него той прави подробен анализ на юридическите аспекти на спора и предлага, напълно независимо от Съда своя отговора на поставения проблем. С това приключва устното производство. Ако се счита, че делото не повдига нов правен въпрос, Съдът може да реши, след като изслуша генералния адвокат, че делото ще се гледа без представяне на заключение.



3.4.4.4 Съдебни решения

Съдиите се съвещават на базата на проекторешение, изготвено от съдията-докладчик. Всеки от съдиите от съответния съдебен състав може да предложи изменения в проекта. Решенията на Съда се вземат с мнозинство от гласовете на съдиите, особени мнения не се излагат. Решенията се подписват от всички съдии, участвали в съвещанието, а диспозитивът се произнася в публично заседание. Съдебните решения и заключенията на генералните адвокати са достъпни на интернет страницата на Съда в деня на произнасянето или прочитането им. В повечето случаи те впоследствие се публикуват в Сборник съдебна практика на Съда и на Първоинстанционния съд.


3.4.4.5 Особени производства


* мотивирано определение


Когато отнесеният за даване на преюдициално заключение въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече е бил призован да се произнесе, или когато отговорът на този въпрос не повдига основателни съмнения или може да бъде изведен от съдебната практика, Съдът, след изслушване на генералния адвокат, може да се произнесе с мотивирано определение, като се позове на вече произнесеното решение по този въпрос или на съответната съдебна практика.


* ускорено производство


Ускореното производство дава възможност на Съда да се произнесе в кратки срокове по особено неотложни дела чрез скъсяване на сроковете и пропускане на някои стадии на производството. По молба на една от страните и след като е изслушал другите страни председателят на Съда може да реши, дали особената спешност на делото изисква използване на ускореното производство. Ускорено производство е предвидено също и по отношение на препращането за даване на преюдициално заключение. В тези случаи молбата изхожда от националното съдилище, което сезира Съда.


* обезпечително производство



Обезпечителното производство цели да спре изпълнението на акт на институция, който пре това е и предмет на иск, или допускането на всякакви други временни мерки, необходими за предотвратяване на настъпването на значителна, и непоправима вреда за някоя от страните.


3.4.4.6 Съдебни разноски

Производството пред Съда е безплатно. От друга страна, Съдът не поема разноските за адвокат, имащ право да практикува пред съд на държава-членка, който трябва да представлява страните. Въпреки това, ако страна по спора се намира в невъзможност да понесе съвкупността или част от разходите по производството, тя може, без да е представлявана от адвокат, да направи искане за предоставяне на правна помощ. Към искането следва да бъдат приложени всички доказателства за необходимостта от такава помощ.


3.4.4.7 Езиков режим


При всички преки искове езикът, на който е изготвена исковата молба (всеки един от 23-те официални езика на Европейския съюз), е "език на производството", тоест езикът, на който ще се развива производството. При препращанията за даване на преюдициално заключение език на производството е този на националното съдилище, отнесло въпроса до Съда. Дебатите при съдебните заседания се превеждат симултанно, според нуждите, на различни официални езици на Европейския съюз. Съдиите се съвещават без устни преводачи на общ език, който по традиция е френският.



3.4.5. Съдът на Европейските общности в правния ред на Общността


За изграждането на Европа държавите-членки, понастоящем 27 на брой, сключиха договори за създаването на Европейските общности, а по-късно и на Европейския съюз, които разполагат с институции, приемащи правни норми в определени области.

Съдът на Европейските общности е съдебната институция на Общността. Тя се състои от три съдилища: Съд, Първоинстанционен съд и Съд на публичната служба, чиято основна задача е да осъществяват контрол за законосъобразност на общностните актове, както и да осигуряват еднаквото тълкуване и прилагане на правото на Общността.

В своята съдебна практика Съдът е извел задължението администрациите и националните съдилища да прилагат в пълна степен правото на Общността съобразно сферите им на компетентност, както и да защитават правата, предоставени на гражданите от това право (пряко приложение на правото на Общността), и да оставят без приложение всяка разпоредба на националното право, която му противоречи, независимо дали тя е приета преди или след разпоредбата на Общността (предимство на правото на Общността над националното право).

Освен това Съдът е признал принципа за отговорността на държавите-членки при нарушение на правото на Общността, който от една страна засилва съществено защитата на правата, предоставени на частните лица от разпоредбите на Общността, а от друга страна, може да спомогне за по-старателното прилагане от държавите-членки на общностните разпоредби. По този начин нарушенията на държавите-членки могат да породят задължения за плащане на обезщетение, което в някои случаи може да доведе и до сериозни последици за техните държавни финанси. Нещо повече, всяко нарушение на правото на Общността от държава-членка може да бъде отнесено пред Съда и в случай на неизпълнение на решение, с което се установява такова нарушение, Съдът може да нареди плащането на еднократно платима сума и/или периодична имуществена санкция.

Съдът работи в сътрудничество и с националните съдилища, които са съдилищата, компетентни да прилагат правото на Общността. Когато националният съд трябва да реши спор свързан с правото на Общността, той може, а понякога дори е длъжен, да отправи преюдициални въпроси към Съда. В този случай Съдът трябва да даде тълкуване или да провери законността на общностната правна норма.

Развитието на съдебната практика илюстрира приноса на Съда за създаването на правен ред за европейските граждани, като защитава правата в различни области от тяхното ежедневие, предоставени им от законодателството на Общността.


3.4.6. Основни принципи, установени от съдебната практика


В своята съдебна практика Съдът е въвел (с решението Van Gend & Loos от 1963 г.) принципа на непосредственото действие на правото на Общността в държавите-членки, което дава възможност на европейските граждани да се позовават директно на общностните разпоредби пред техните национални съдилища.

Транспортното предприятие Van Gend & Loos внасяло стоки от Германия в Нидерландия и трябвало да заплаща мита, които то считало за несъвместими с правилото от Договора за ЕИО за забрана на увеличаването на митата при търговията между държавите-членки. Този иск поставя въпроса за колизията между националното законодателство и разпоредбите на Договора за ЕИО. Съдът решава въпроса, препратен от нидерландско съдилище, като установява доктрината за непосредственото действие и по този начин предоставя на транспортното дружество пряка гаранция за неговите права, основани на правото на Общността, пред националното съдилище.

С решението Costa през 1964 г. се установява предимството на правото на Общността над вътрешното право. В това дело италиански съд задава на Съда въпроса дали италианският закон за национализация на производството и разпределението на електрическа енергия е в съответствие с някои правила от Договора за ЕИО. Съдът въвежда доктрината за предимството на правото на Общността, като я основава на специфичното естество на правния ред на Общността и необходимостта от неговото еднакво прилагане във всички държави-членки.

С делото Francovich и други от 1991 г. Съдът развива друго основно понятие, това за отговорността на държавата-членка за вреди, причинени на частни лица при нарушение на правото на Общността от тази държава. По този начин след 1991 г. европейските граждани могат да предявят иск за вреди срещу държава-членка, която нарушава правило на Общността.

Двама италиански граждани, чиито работодатели, обявени в несъстоятелност, дължали възнаграждения, завеждат искове за установяване на факта, че италианската държава не е транспонирала разпоредбите на Общността, защитаващи работниците и служителите в случай на несъстоятелност на работодателя. След като е сезиран от италиански съд, Съдът установил, че въпросната директива е целяла да предостави на частните лица права, от които те са били лишени поради неправомерното бездействие на държавата, която не е въвела директивата. По този начин Съдът се открива възможността за предявяване на иск за вреди срещу самата държава-членка.


3.4.7. Съдът в живота на европейските граждани


Измежду хилядите решения, постановени от Съда, мнозинството, по-специално преюдициалните заключения, очевидно имат важни последици за ежедневието на европейските граждани. Някои от цитираните по-долу са примери от най-важните области на правото на Общността.


3.4.7.1 Свободно движение на стоки

След решението Cassis de Dijon от 1979 г. относно принципа за свободно движение на стоки, търговците могат да внасят в страна си всеки продукт, идващ от друга страна на Общността, при условие че там той е законно произведен и пуснат на пазара и че няма причина от обществен характер, например свързана със защитата на здравето или с околната среда, която възпрепятства вноса му в страната, в която този продукт се употребява.


3.4.7.1 Свободно движение на хора

В областта на свободното движение на хора са постановени много решения.

С решението Kraus (1993 г.) Съдът приема, че положението на гражданин на Общността, притежаващ университетска диплома за следдипломна квалификация, която е получена в друга държава-членка и улеснява достъпа до професия или упражняването на икономическа дейност, се регулира от правото на Общността, дори във връзка с отношенията между този гражданин и неговата държава-членка на произход. Съответно, ако държава-членка може да обуслови използването на този документ на нейна територия от административно разрешение, то целта на разрешителната процедура трябва да бъде единствено да провери дали документът е бил надлежно издаден.

Едно от най-известните дела в тази област е делото Bosman (1995 г.), в което Съдът дава заключение по искане на белгийски съд относно съвместимостта на правилата на футболните федерации със свободното движение на работници. Той посочва, че професионалният спорт е икономическа дейност, чието упражняване не може да бъде затруднявано от правила, регулиращи трансфера или ограничаването на броя на играчите, граждани на други държави-членки. Този принцип е разширен с последващи решения и обхваща и положението на професионални спортисти от трети страни, сключили споразумение за асоцииране (Deutscher Handballbund, 2003 г.) или споразумение за партньорство (Simutenkov, 2005 г.) с Европейските общности.


3.4.7.2 Свободно предоставяне на услуги

Едно решение от 1989 г. относно свободното предоставяне на услуги е свързано с британски турист, който бил нападнат и пострадва тежко в парижкото метро. След като е сезиран от френски съд, Съдът решава, че в качеството на турист на това лице се престират услуги извън неговата страна и спрямо него се прилага принципа на правото на Общността за забрана допускането на дискриминация, основана на националност. Ето защо това лице има право на същото обезщетение, което би могъл да претендира всеки френски гражданин (Cowan).

След сезиране от страна на люксембургски съдилища Съдът декларира, че национални разпоредби с действие, което води до отказ за възстановяване на разходите за зъболекарско лечение на осигурено лице поради това че са направени в друга държава-членка, представляват необосновано ограничение на свободното предоставяне на услуги (Kohll, 1998 г.), както и че отказът за възстановяване на разходи, свързани с покупката на очила в чужбина, се счита за необосновано ограничение на свободното движение на стоки (Decker, 1998 г.).


3.4.7.3 Равно третиране и социални права

Стюардеса предявява иск срещу работодателя си на основание дискриминация по отношение на възнаграждението, което тя получава за същия труд в сравнение с това на колегите от мъжки пол. След като е сезиран от белгийски съд, Съдът постановява през 1976 г., че правилото в Договора, изискващо равно заплащане за мъжете и жените за равен труд, има непосредствено действие (Defrenne).

Чрез своето тълкуване на общностните правила по отношение на равното третиране на мъжете и жените Съдът е спомогнал за защитата на жените срещу уволнение свързано с майчинство. Една жена е уволнена поради невъзможност да продължава да работи заради трудности свързани с бременността. През 1998 г. Съдът приема, че такова уволнение е в противоречие с правото на Общността. Уволнението на жена по време на бременност за отсъствия, причинени от свързана с бременността болест, представлява незаконна дискриминация, основана на пола (Brown).

Необходимо е да се предостави платен годишен отпуск на работниците, за да се осигури защита на здравето и безопасността им. През 1999 г., BECTU, британски синдикат, оспорва законодателната уредба на Обединеното кралство, която отказва това право на работниците, сключили краткосрочни договори, на основание, че това е несъвместимо с директивата на Общността за организацията на работното време. Съдът е приел (BECTU, 2001 г.), че правото на платен годишен отпуск е социално право, пряко предоставено на всеки работник от правото на Общността, както и че никой работник не може да бъде лишаван от това право.


3.4.7.4 Основни права

Като поддържа, че съблюдаването на основните права е неразделна част от общите принципи на правото, чието спазване осигурява , Съдът е спомогнал в значителна степен за повишаването на стандартите за защита на тези права. В това отношение той следва конституционните традиции, общи за държавите-членки, както и международните актове за защита на правата на човека, по които държавите-членки са си сътрудничили или към които са се присъединили и в частност Европейската конвенция за правата на човека.

След многобройни терористични атаки срещу полицията, полицейските служители в Северна Ирландия започват да носят огнестрелно оръжие. Въпреки това, за осигуряване на обществената безопасност, жените-полицейски служители не са имали право да носят огнестрелно оръжие (въз основа на издаден от компетентния министър акт, който не може да се оспорва пред съдебните власти). В резултат на това, на жените полицейски служители повече не били предлагани договори за работа на пълно работно време. След като е сезиран от съдилище от Обединеното кралство Съдът приел, че изключването на правомощие за контрол от съдилищата на издаден от национален орган акт противоречи на принципа за ефективен съдебен контрол, на който могат да се позоват всички лица, считащи се за жертви на дискриминация, основана на пола (Johnston, 1986 г.).


3.4.7.5 Европейско гражданство

По отношение на европейското гражданство, което Договора създава за всеки гражданин на държава-членка, Съдът е приел, че то включва правото на пребиваване в друга държава-членка. Също така ненавършило пълнолетие лице, което е гражданин на държава-членка, има здравна застраховка и разполага с достатъчно средства, също притежава право на пребиваване. Съдът подчертава, че правото на Общността не изисква самото дете да разполага с необходимите средства, както и че в същото време отказът да се предостави право на пребиваване на майката, която е гражданин на трета страна, би лишило от всякакъв смисъл правото на пребиваване на детето (Zhu и Chen, 2004 г.).

В същото решение Съдът уточнява, че не се допуска ограничаване от държава-членка на последиците от предоставянето на гражданство на друга държава-членка дори тогава, когато придобиването на гражданство на държава-членка има за цел получаването на право на пребиваване по силата на правото на Общността от гражданин на трета страна.


3.4.8. Първоинстанционен съд


3.4.8.1 Производство

Първоинстанционният съд има свой Процедурен правилник. По принцип производството включва писмена и устна фаза.

Производството започва с изготвяне на искова молба от адвокат или от представител и изпращането ? до секретариата. Основните елементи на исковата молба се публикуват в съобщение в Официален вестник на Европейския съюз на всички официални езици. Секретарят връчва исковата молба на ответната страна, като тя разполага със срок, в който да представи писмена защита. Ищецът има възможност да представи реплика в определен срок, на която ответната страна може да отговори с дуплика.

Всяко лице, което има правен интерес от изхода на висящо пред Първоинстанционния съд дело, както и държавите-членки и институциите на Общността могат да встъпят в производството. Встъпващата страна прави изявление, с което подкрепя или отхвърля исканията на една от страните, и на което впоследствие страните могат да отговорят. В определени случаи встъпващата страна може да представи своите бележки в хода на устната фаза на производството.

По време на устната фаза се провежда открито съдебно заседание. В хода на това заседание съдиите могат да задават въпроси на представителите на страните. Съдията-докладчик обобщава в доклад за съдебното заседание фактическите твърдения, доводите на всяка страна и, ако е необходимо, на встъпващите страни. Този документ е предоставен на разположение на обществеността на езика на производството.

След това съдиите се съвещават въз основа на проекта за решение, изготвен от съдията-докладчик, и решението се произнася в открито заседание.

Производството пред Първоинстанционния съд е безплатно. От друга страна, Първоинстанционният съд не поема разноските за адвокат, имащ право да практикува пред съд на държава-членка, който трябва да представлява страните. Същевременно, физическо лице, което не е в състояние да поеме разходите по делото, може да направи искане за предоставяне на правна помощ.


* Обезпечително производство

Искът, предявен пред Първоинстанционния съд, не спира изпълнението на оспорвания акт. Въпреки това, Първоинстанционният съд може да постанови спиране на изпълнението му или да наложи други временни мерки.

Председателят на Първоинстанционния съд или, ако се наложи, друг съдия - в качеството му на съдия по обезпечителното производство - се произнася по подобно искане с мотивирано определение.


* Временни мерки се допускат само когато са налице три условия:

1) искът по съществото на спора трябва да бъде вероятно основателен;

2) молителят трябва да обоснове неотложността на мерките, без които би претърпял значителни и непоправими вреди;

3) временните мерки не трябва да нарушават равновесието между интересите на страните и общия интерес.

Определението има временен характер и по никакъв начин не предопределя решението на Първоинстанционния съд по съществото на спора. То подлежи също така на обжалване пред председателя на Съда.


* Ускорено производство

Това производство позволява на Първоинстанционния съд да се произнесе в кратки срокове по съществото на спора при дела, считани за особено неотложни.

Искане за ускорено производство може да се направи от ищеца или от ответника.


* Езиков режим

Езикът, на който е изготвена исковата молба и който може да бъде всеки от 23-те официални езици на Европейския съюз, ще бъде и език на производството.

Дебатите по време на устното производство са придружени от симултанен превод, според нуждите, на различни официални езици на Европейския съюз. Съдиите се съвещават без преводач на общ език, които по традиция е френският.



3.4.8.2 Съдебна практика

От началото на дейността си до края на 2006 г. Първоинстанционният съд е приключил над 5200 дела. Съдебната му практика обхваща най-вече областта на интелектуалната собственост, конкуренцията и държавните помощи.

Долу посочените примери са добра илюстрация за видовете дела, заведени пред Първоинстанционния съд:



* Общностните марки

Дружеството "Henkel" подало заявка за регистрация на марка за таблетки перилен препарат или препарат за съдомиялни машини пред Службата за хармонизация във вътрешния пазар (търговски марки и промишлен дизайн - СХВП), чиято задача е да следи за развитието и уредбата на общностните марки. Исканата триизмерна марка имала кръгла форма и била съставена от два слоя - бял и червен на цвят. Службата за хармонизация във вътрешния пазар отказала регистрацията и дружеството сезирало Първоинстанционния съд с искане за отмяна на решението.

Съгласно общностен регламент е невъзможно да се регистрира марка, която няма отличителен характер. В това дело спорната марка се изразявала във формата и разположението на цветовете на продукта, т.е. в представянето на самия продукт.

Първоинстанционният съд преценил, че тази марка не би позволила на потребителя да разграничи посочените продукти от тези с друг търговски произход при упражняване на правото му да избира да закупи един или друг продукт. Ето защо, той не уважил иска на дружеството, тъй като СХВП правилно била заключила, че заявената триизмерна марка нямала отличителен характер (Решение Henkel/СХВП от 2001 година).


* Концентрация на стопанска дейност

Британското дружество Airtours, предлагащо организирани туристически пътувания с обща цена на територията на Великобритания, искало да придобие конкурентното дружество First Choice. Дружеството Airtours уведомило Комисията за този си проект за разгръщане на стопанска дейност. Тя обявила действието за несъвместимо с общия пазар с мотив, че би довело до установяване на колективно господстващо положение.

Airtours предявило пред Първоинстанционния съд иск за отмяна на решението на Комисията.

Първоинстанционният съд припомнил, че концентрацията на стопанска дейност е забранена, когато тя има за непосредствена последица създаването, или засилването на колективно господстващо положение, нарушаващо съществено, и трайно съществуващата на пазара ефективна конкуренция.

Първоинстанционният съд заключил, че поради редицата грешки в преценката, Комисията не е доказала достатъчно убедително отрицателните последствия на концентрацията върху конкуренцията, поради което отменил оспорваното решение (Решение Airtours/Комисия от 2002 година).


* Съглашения

Общностното право забранява всякакви споразумения между предприятия, решения за сдружаване на предприятия и съгласувани практики, които могат да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията в рамките на общия пазар.

Вследствие на подадена жалба, Комисията извършила няколко проверки и през 1998 година приела решение, в което се подчертавал факта, че множество предприятия участват в забранени на европейския пазар практики и споразумения в областта на топлоснабдяването. Комисията наложила на участващите в този картел предприятия глоби на обща стойност около 92 милиона евро.

Първоинстанционният съд отхвърлил почти всички искове за отмяна, предявени срещу решението на Комисията, след като приел за доказани, от една страна, наличието на различни съставни елементи на съглашението като цяло и, от друга страна, индивидуалното участие на предприятията в противоречащи на конкуренцията действия, за които те носят отговорност, с изключение на срока на участието в съглашението за едно от предприятията и териториалния обхват на съглашението за друго предприятие.

Впрочем Първоинстанционният съд потвърдил наложените от Комисията глоби в размер на 83 410 000 евро. Глобите на две от предприятията били все пак намалени ( Решение по делата HFB и други/ Комисия от 2002 година).


* Държавни помощи

Със закон от 1991 година банкова институция, собственост на провинция Северен Рейн-Вестфалия и занимаваща се с предоставянето на финансови помощи за изграждането на жилища, била прехвърлена на банкова институция, субект на публичното право. В замяна провинцията получила като възнаграждение сума, много по-ниска от съответстващата на пазарната цена.

Комисията определила действието като незаконна и несъвместима с общия пазар държавна помощ. Според нея разликата между пазарната стойност и заплатената сума в размер на 808 милиона евро представлявала незаконна държавна помощ. Провинцията и двете банкови институции предявили иск пред Първоинстанционния съд за отмяна на решението на Комисията.

Първоинстанционният съд отсъдил, че Комисията, която е обвързана със задължението за мотивиране на актовете, не е обосновала в достатъчна степен оценката на пазарната стойност. Поради това той отменил решението й (Решение Westdeutsche Landesbank Girozentrale/Комисия от 2003 година).


* Достъп до документи

Госпожа Hautala, член на Европейския парламент, поискала от Съвета на Европейския съюз да предостави доклад за износа на оръжия. Базирайки се на възможността да се откаже достъп до подобен документ, с оглед запазване на обществения интерес в областта на международните отношения, Съветът отказал да предостави доклада, който съдържал ценна информация, чието разпространение би навредило на отношенията на Европейския съюз с трети страни.

При това положение госпожа Hautala предявила пред Първоинстанционния съд иск за отмяна на решението на Съвета, в което ? се откава достъп до доклада.

В решението си Първоинстанционният съд се позовал на принципното правило, според което обществеността трябва да има възможно най-широк достъп до документите, като изключенията от това правило следва да се тълкуват и прилагат стеснително.

В този случай, Съветът е трябвало да обмисли възможността да цензурира някои страници, които биха навредили на международните отношения и, следователно, да прецени дали не може да предостави частичен достъп до доклада. Имайки предвид, че Съветът не е предприел подобни действия, Първоинстанционният съд отменил решението му (Решение Hautala/Съвет от 1999 година).


За повече информация вж. страницата на Съда на ЕО в Интернет (http://curia.eu.int ).


3.5. Сметна палата на Европейския съюз


3.5.1. Състав

Сметната палата включва по един представител от всяка държава-членка, избран измежду хора, които в своята страна работят или са работили в одиторска институция или имат специална квалификация за такава работа и чиято независимост е извън всякакво съмнение. Членовете на Сметната палата се назначават от Съвета за срок от шест години. Съветът взема решенията за назначение с квалифицирано мнозинство, след като се е консултирал с Европейския парламент.


3.5.2. Правомощия

Сметната палата носи отговорност за контрола върху отчетите на приходите и разходите на Общността и на органите на Общността, така че да се гарантира, че ЕС харчи парите си съгласно бюджетните правила и разпоредби, при спазване на административните и счетоводни принципи. Задачата на Сметната палата е да осигури правилно финансово управление.

Обект на финансовите ревизии на Сметната палата са институциите на Общността и на държавите-членки, както и всички органи, осъществяващи управление на приходите или разходите от името на Общността, а също и всички физически или юридически лица, които получават парични суми от бюджета на Общността. Финансовите ревизии в държавите-членки се извършват в сътрудничество с компетентните национални органи и институции, които са длъжни да предоставят всички документи и цялата информация, изисквана от Сметната палата.

Всяка година Сметната палата представя пред Съвета и пред Европейския парламент изложение относно изрядността на отчетите и законността и редовността на съответните транзакции. Всяка година се съставя доклад, съдържащ резултатите от наблюденията на Сметната палата по отношение на управлението на финансите на Общността, като този доклад се разпраща до институциите на Общността и се публикува в Официалния вестник. В доклада се отбелязват областите, в които промените са възможни и желателни. Отговорите на институциите до Сметната палата във връзка с неговите наблюдения също се публикуват в Официалния вестник.

Сметната палата има и съветнически правомощия. В определени случаи другите институции на ЕС могат да поискат неговото мнение.

И накрая, Сметната палата може да прави коментари по определени въпроси под формата на специални доклади, които също се публикуват в Официалния вестник.

За повече информация вж. страницата на Сметната палата в Интернет (http://www.eca.europa.eu).


3.6. Европейски икономически и социален комитет


3.6.1. Състав

Европейският икономически и социален комитет включва представители на различните социални и икономически аспекти на обществото, и по-специално - на земеделците, работещите в транспорта, работниците, бизнесмените и търговците, на различните професии, на потребителите и на обществеността като цяло.

Членовете на Икономическия и социален комитет се предлагат от държавите-членки и се назначават от Съвета за срок от четири години, като Съветът взема своите решения с квалифицирано мнозинство. Членовете на Комитета образуват три групи, представляващи работодателите, наемните работници и различни икономически и социални интереси.


3.6.2. Правомощия

Икономическият и социален комитет има консултативна роля. Той излага вижданиятана своите членове и защитава техните интереси при обсъждане на политиката с Комисията, със Съвета и с Европейския парламент.

Комитетът представлява една неразделна част от европейския процес на вземане на решeния: с него трябва да се провеждат консултации преди да се вземе решение относно икономическата и социалната политика. Освен това, по своя инициатива, Комитетът дава мнение и по други теми, които или Комитетът счита за важни, или те са били предложени от институциите.

За повече информация вж. страницата на Икономическия и социален комитет в Интернет (http://www.cese.europa.eu).


3.7. Комитет на регионите


3.7.1. Състав и организация

Комитетът на регионите се състои от представители на регионалните и местните органи на властта. Членовете на Комитета, заедно със същия брой алтернативни членове, се предлагат от държавите-членки и се назначават от Съвета за срок от четири години, като Съветът взема решения с квалифицирано мнозинство.


3.7.2. Правомощия

Комитетът на регионите е консултативен орган. Неговата роля е да обърне внимание на значението на местната и регионална гледна точка по отношение на европейското законодателство. За тази цел Комитетът представя становища по предложенията на Комисията.

Комисията и Съветът са длъжни да се консултират с Комитета на регионите, когато става дума за специфични регионални интереси, а освен това могат да се консултират с него и по всякакви други въпроси. Комитетът може да изготвя становища и по своя собствена инициатива, и да ги представя пред Комисията, Съвета и Парламента.

За повече информация вж. страницата на Комитета на регионите в Интернет (http://www.cor.europa.eu).


3.8. Европейска централна банка


3.8.1. Състав и организация

Европейската централна банка се състои от два органа:

Съветът на управителите включва Изпълнителния съвет на Европейската централна банка (ЕЦБ) и управителите на националните централни банки в Еврозоната.

Изпълнителният съвет включва Президента, Вицепрезидента и други четирима члена, назначени с единодушно решение на държавите-членки, по препоръка на Съвета и след консултации с Европейския парламент. Техният мандат е осем години и не може да се подновява.

Двата органа вземат решенията си с просто мнозинство, като всеки член има един глас, а Президентът има решаващ глас.


3.8.2. Правомощия

Европейската централна банка е "сърцето" на Европейския икономически и валутен съюз.

Тя носи отговорност за стабилността на Еврото, включително и за регулирането на паричния запас, и заедно с националните централни банки определя и осъществява валутната политика на Съюза.

За да бъде в състояние да изпълни задачите си, на ЕЦБ са предоставени широк кръг от изключителни права.

Тя контролира ликвидността посредством покупко-продажба на облигации или посредством банкови кредитни операции и операции на паричния пазар, или посредством фиксиране на задължителния резерв, който трябва да имат кредитните организации в националните централни банки или в ЕЦБ.

Тя дава предписания за кредитните организации.

ЕЦБ е натоварена също и с консултативни и законодателни функции.

В сферата на своята компетентност, банката предоставя консултации на европейските институции и на органите на властта на държавите-членки в хода на изпълнение на тяхната законодателна роля. Освен това, тя може да дава мнение пред институциите на Общността по въпроси, отнасящи се до тази сфера.

ЕЦБ може да инициира законодателство в области, свързани с валутната политика и да приема разпоредби, които са необходими, за да бъде в състояние да осъществява специфичните си задачи.

За да се осигури възможност на ЕЦБ да изпълнява възложените й задачи, съществуват редица разпоредби, които гарантират нейната независимост: ЕЦБ няма право нито да настоява да получи, нито да получава каквито и да са напътствия от институциите, или от държавите-членки, или от други органи.

За повече информация вж. страницата на Европейската централна банка в Интернет (http://www.ecb.europa.eu/home/html/index.en.html).


Untitled Page