СВОБОДНОТО ДВИЖЕНИЕ НА РАБОТНИЦИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ


НОРМАТИВНА ОСНОВА


Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки

Директива на Съвета 75/34/ЕИО от 17 декември 1974 година относно правото на граждани на дадена държава-членка да останат на територията на друга държава-членка след като са упражнявали там дейност на свободна практика

Регламент № 1612/68/ЕИО на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в общността

Регламент (ЕИО) № 1251/70 на Комисията от 29 юни 1970 година относно правото на работници да останат на територията на държава-членка след като са били заети в същата държава


ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ


Свободното движение на хора е една от основните свободи, гарантирани от европейското законодателство и включва правото на живеене и работа в друга държава-членка. Тя е съществен елемент от вътрешния пазар и европейското гражданство.

Свободното движение на хора означава, че гражданите на Европейския съюз имат правото да се движат и установяват свободно навсякъде в неговите рамки, да бъдат наемани на работа, да не губят придобитото си образование и квалификация, здравните и пенсионните си осигуровки в нито една от държавите членки, да ползват здравна помощ и да получават своята пенсия или други социални плащания в която и да е от тях, да избират или да бъдат избирани за членове на Европейския парламент или в местните органи на властта.

Правата на работниците и правото на установяване и на предоставяне на услуги в други държави-членки се състои само от правото на лицето или предприятието да бъде третирано от приемащата държава по същия начин, по който тя третира и своите собствени граждани. Основният действащ принцип е този на "равното третиране" и недискриминацията: работниците от другите държави-членки имат същите права каквито имат и националните работници, а професионалистите могат да упражняват професиите си при същите условия и ограничения, каквито се прилагат и по отношение на собствените граждани. Според Съда тези три свободи трябва да бъдат считани като основаващи се на едни и същи принципи що се отнася до влизането, пребиваването и третирането.


ПРОЦЕДУРА


І. Пречки пред осъществяване на трудова дейност в Европейския съюз


Поради опасения на държавите членки за имиграционна вълна откъм новите държави членки, както и за натиск върху пазарите на труда и социално-осигурителните схеми в ЕС, след разширяването на 1 януари 2007 г. има преходни периоди на ограничаване на свободното движение на работещи за всички новоприсъединяващи се страни, с изключение на Кипър и Малта. Следва да се има предвид, че тези ограничения се отнасят само до свободно движение на работници, т.е до свободния достъп до трудовия пазар, а не изобщо до правото на свободно движение на граждани в държавите членки на ЕС.

Схема на преходните периоди:

1 етап 1 Януари 2007 - 31 Декември 2008
   
2 етап 1 Януари 2009 - 31 Декември 2011
   
3 етап 1 Януари 2012 - 31 Декември 2013
   


Според тази схема "старите" държави-членки (или ЕС-25 - са държавите-членки, приети в съюза преди 2007 година) ще прилагат 2 години съществуващите национални мерки по отношение на новоприетите страни членки. Преди края на двегодишния период, т.е. към средата на 2008 г. ще се направи преглед на положението и Европейската комисия ще изготви доклад, като решението дали да се продължи преходният период е на всяка държава-членка поотделно.

В случай, че преходният период се увеличи с още три години, той ще изтиче след петата година, като след това може да бъде продължен само с още две години, при условие, че удължаващата го държава-членка изпитва сериозни затруднения на пазара на труда или съществува сериозна опасност от подобни затруднения.

При всички случаи преходният период не може да продължи повече от седем години.

От друга страна, български граждани, законно работещи в настояща държава-членка към датата на присъединяване и допуснати до пазара на труда на тази държава-членка за непрекъснат срок от 12 месеца или по-дълъг, имат достъп до пазара на труда на тази държава членка, но не и до пазара на труда на други държави-членки, които прилагат национални мерки. Същото важи и за членовете на тяхното семейство. Важно е да се отбележи, че тази практика не важи за работници, който са изпратени на територията на стара държава-членка от предприятие със седалище в чужбина. Понятието "членове на семейството" в контекста на свободното движение на работници означава съпруг на работещ и техните деца на възраст под 21 години, или децата на тяхна издръжка.


ІІ. Условия за упражняване на трудова дейност


През първия етап, възползвайки се от правото за установяване на преходни периоди, ограничения за достъп на работници от България и Румъния са наложили 15 държави. Десет от 25-те държави-членки напълно либерализират пазара на труда за достъп от страна на български и румънски работници:

- Чешката република

- Естония

- Кипър

- Латвия

- Литва

- Полша

- Словения

- Словакия

- Финландия

- Швеция

Във Финландия, Кипър и Словения е въведено условие за регистриране на трудовото правоотношение с цел проследяването му и съблюдаване на изискванията на местното законодателство.

В останалите държави-членки остават в сила изискванията за разрешаване, в различни вариации и опростени процедури.


1. Дания издава разрешения за работа за най-малко 30 часа на седмица, като този процес се регламентира от колективните трудови договори или съвпада с установените стандарти за съответния сектор или професия. В случаите, когато работодателите имат предварително разрешение, работниците могат да започнат работа веднага след регистрация за упражняване на трудова дейност в Службата по емиграция, без да е необходимо да получават отделно разрешение за работа.


2. Малта издава разрешения за работа за позиции, изискващи квалифицирани и/или опитни работници, както и в сфери, където има липса на работна сила.


3. В Гърция, разрешение за работа се издава, само в случай, че работодателят не може да намери кандидат за свободното работно място от другите държави-членки на ЕС.


4. Франция, Унгария, Италия, Люксембург и Белгия запазват изискването за разрешение за работа. Франция налага опростена процедура за 61 професии, Унгария за 245 професии, като разрешението за работа се издава, без да се взима предвид ситуацията на работния пазар. В Люксембург се предвижда опростена процедура за работа в сферата на земеделието, винопроизводството, хотелиерския и обслужващ сектор, както и относно хора, притежаващи специфични квалификации, необходими във финансовия сектор. В Белгия е представена ускорена процедура за издаване на разрешение за работа в срок от 5 дни за професии, заетостта в които е под критичен минимум. Италия не изисква разрешение за работа в определени сектори (земеделие, хотелиерство и туризъм, помощ в домакинството, грижи, строителство, инженерство, управленски и висококвалифицирани професии, сезонна работа).


5. Във Великобритания работодателят трябва да подаде заявление за издаване на разрешение за работа (с изключение на някои категории труд), а работникът трябва да кандидатства за издаване на Карта за достъп до работа (работна карта). Достъпът на нискоквалифицирани работници е ограничен от квоти в секторите земеделие и обработка на храни. Квалифицирани работници могат да работят, ако покриват изискванията за издаване на разрешение или съгласно Програмата за висококвалифицирани мигранти. Издаването на работната карта е необходимо, ако българските граждани желаят да работят като:

- домашни помощници в частни домове;

- частни помощници в дипломатически домове;

- представители на чуждестранни вестници и информационни агенции;

- учители и асистенти по признати програми на разменни начала;

- чуждестранно признати медицински сестри;

- работещи към чуждестранна авиокомпания;

- представители на чуждестранен бизнес в Англия;

- работещи за чуждестранно правителство;


Картата се издава за неопределен период от време, но изтича с прекратяването но работното правоотношение със споменатия в нея работодател. В случай, че гражданинът иска да упражнява тази дейност при друг работодател, трябва да подаде молба за издаване на нова карта. Картата важи само за упражняване на посочената в нея дейност.


Издаването на картата не е необходимо когато:

- българският гражданин е освободен от това изискване (работи законно във Великобритания от повече от 12 месеца преди влизането на България в ЕС)

- работи като сезонен работник и има работна карта от SAWS

- още преди 01 януари 2007 г. притежава карта, с която му разрешено да работи в Англия


6. В Холандия разрешение за работа се издава без значение дали има, или няма работници от страната или друга държава-членка, в случай, когато даден работодател прецени, че може да осигури подходящи условия за настаняване и работа. Могат да се предвидят временни изключения в сектори, където липсва работна ръка.


7. В Испания, Португалия и Ирландия също се изискват разрешения за работа. В Испания издаването на разрешение е пряко свързано с получаване на предложение за работа или приемане на кандидатурата на работника от работодателя.


8. Австрия и Германия запазват изискването за издаване на разрешения за работа, и определят ограничения за заемане на постове в определени сектори на трудовия пазар. В следствие на ограничението работници, идващи от новите страни членки (включително България) ще имат нужда от разрешително за работа (т.н Arbeitserlaubnis- EU), което се издава от съответната агенция по труда и е валидно една година. Важно е да се отбележи, че за влизане в страната и престой в нея работниците нямат нужда от виза, необходим е само валиден международен паспорт или валидна лична карта. Важен принцип, свързан с наемането на работа е принципът на предпочитане на граждани от ЕС, т.е. работници от новите държави-членки биват предпочитани и наемани пред работници от други държави.


Поради ограниченото свободно движение на работници продължават да важат и след 1 януари 2007 г. двустранните споразумения между Германия и България по отношение на сезонните работници и работниците по трудови договори - за извършването на такава дейност е необходимо съгласието на съответната агенция по труда, което може да бъде взето и от работодателя.


Членове на семейства на работници от новите страни членки, които притежават разрешително за работа, имат право на издаване на разрешително за работа, ако са живели заедно и законно на територията на ФРГ на 1 януари 2007 г. или престояват повече от 18 месеца легално в Германия, независимо дали са граждани на ЕС или не.


По отношение на Австрия и Германия съществува специфична "предпазната клауза", по силата на която те могат да ограничат възможността компании със седалище в България и Румъния да предоставят услуги, свързани с временно преместване на работещите. Въпреки това, това важи само за ограничен брой сектори, например за строителството и промишленото почистване, и може да бъде наложено само ако са налице сериозни смущения във въпросните сектори на услугите и само по време на периода, през който Австрия и Германия прилагат национални мерки по силата на преходните договорености.


България и Румъния не налагат ограничения за европейските граждани за достъп до пазара на труда на тяхна територия.


ПРАКТИЧЕСКА ИНФОРМАЦИЯ


І. Документи


Обикновено в приемащата държава-членка, всеки европейски гражданин, който желае да се установи и да работи, трябва да изпълни някои формалности, свързани с влизането в страната, престоя, работата, бита и настаняването. В различните европейски държави могат да бъдат изискани определени документи в оригинал, които са посочени в следния списък:

- документ за идентичност - лична карта или валиден международен паспорт (за лицето и членовете на неговото семейство, които го придружават);

- виза за членовете на семейството, които са граждани на трета страна (не членка на ЕС);

- извлечение от полицията за статута на лицето (някои обществени органи, в които може да се кандидатства за работа, изискват такъв документ);

- акт за раждане;

- удостоверение за семейно положение - за членовете на семейството и подопечните (издава се от общината по месторождение в държавата по произход);

- удостоверение за гражданското състояние - акт за брак, съдебни решения, удостоверение, че лицето не подлежи на военна служба;

- при желание от страна на лицето да бъде третирано като обучаващ се, трябва да се представи студентска карта (книжка) и документ, че е записано в европейски университет;

- всякакви дипломи, които лицето е придобило в страната по произход или в други държави, при условие, че иска да работи и учи в приемащата държава-членка;

- професионални сертификати, удостоверяващи квалификациите на лицето;

- оригиналите на трудовите договори, с които се доказва трудовия стаж и опит, включително и договор, по силата на който лицето работи в момента, или е сключило с цел да работи;

- европейската здравноосигурителна карта и/или съответните Е-образци, които подпомагат продължаването на здравното осигуряване в друга държава-членка (важи за всеки член на семейството);

- необходимите документи, удостоверяващи различни права на лицето (трудов стаж, соицални осигуровки, право на облагоделстване от социално осигуряване);

- медицински свидетелста, ако е възможно (за улесняване работата на чуждестранните медицински лица);

- най-скорошни банкови извлечения, за да се улесни установяването на финансовото състояние на лицето;

- шофьорска книжка;

- технически спецификации на превозното средство, което лицето взима със себе си;

- свидетелство, че е платен данък добавена стойност за колата в държавата по произход.


ІІ. Специфични въпроси


1. Данъчно облагане


За да се избегне двойното данъчно облагане, лицето трябва да докаже, че е живущ в определената държава-членка "с оглед данъчно облагане". Това по същество означава, че работникът трябва да декларира приходите си в държавата-членка, където работи.

За целта той/тя трябва да се свърже с данъчните власти в държавата по произход и в приемащата държава.


2. Шофиране в ЕС


Шофьорската книжка има валидност в държавата-членка, но тя може да налага свои собствени правила за срока на валидност на свидетелството за управление, медицинските прегледи и данъчни разпоредби.


3. Езикови изисквания


За упражняване на професия в съответната държава-членка се изисква задоволително владеене на официалния език. Допустимо е работодателите да наложат такова изискване при избор на персонал. Нивото на владеене на езика трябва да отговаря на необходимостта за упражняването му при изпълнение на трудовите задължения. Въпреки, че се поддържат националните политики за популяризиране на официалния език, изискването за владеене не бива да създава дискриминация. Например изискването за недискриминация изключва поставяне на условие от работодателя лицето да е получило познания по езика на територията на приемащата държава-членка. Не е допустимо и налагането на изискване като условие за наемане на работа лицето да владее определен език като майчин.


4. Социално-осигурителни права


От деня на присъединяването на Република България към Европейския съюз се прилага системата на Общността за координация на схемите за социално осигуряване за лица, които пребивават в различни държави на Общността (Регламенти 1408/71 и 574/72). Според законодателството на ЕС всяко лице е приобщено към една схема за социално осигуряване и не може да загуби никое от правата си, включително правото за пенсиониране. Принципът е, че лицето се осигурява в държавата-членка, в която работи. Лицето, а при определени условия и семейството му, има право на същите осигурителни права и обезщетения като гражданите на страната - домакин. Тези права включват помощи при болест и майчиннство (здравни и финансови плащания), нетрудоспособност, старост, плащания при загуба на съпруг, както и семейни помощи. От друга страна лицето трябва да плаща същите вноски като гражданите на приемащата държава.


5. Право за търсене на работа


Ако дадено лице не е сключило трудов договор при пристигането си в държавата-членка, където иска да работи, то може да остане за определен "разумен период" от време, за да си потърси работа - най-много 6 месеца. Този период може да бъде продължен.


6. Обезщетения за безработица


Също така лицето има право да се възползва от обезщетенията за безработица, които би получавало в собствената си страна при наличието на определени условия. То може да се възползва от тях в продължение на 3 месеца, като за целта преди заминаването за приемащата държава, следва да се свърже с националния осигурителен институт, за да получи допълнителна информация за формалностите и формулярите. Ако лицето търси работа, може да получава обезщетение за безработица, ако съобразно законодателната рамка, е било регистрирано като безработно поне 4 седмици преди да напусне страната си и да е уведомило местните осигурителни власти най-малко 2 седмици преди заминаването си, за да се попълнят необходимите формуляри.


При възможност за удобство на кореспонденцията още преди заминаването лицето трябва да осигури адрес в приемащата държава за получаване на поща. А в седемдневен срок след пристигане в държавата-членка лицето трябва да се включи в службата за национален работнически обмен. Ако работник, който е извършвал трудова дейност в приемащата държава-членка, е загубил работата си, той се ползва от същите права като гражданите на държавата по отношение на обезщетенията за безработица.


ІІІ. Източници и полезни линкове


http://ec.europa.eu/youreurope/index_en.html


Европейско право. Въведение - Матисен



Untitled Page