ПРОЦЕДУРИ ПРИ ПРИЛАГАНЕ НА АКТОВЕТЕ НА ЕВРОПЕЙСКОТО ПРАВО


НОРМАТИВНА ОСНОВА


Договор ЕО от 25 март 1957 г;

Регламент (ЕО) № 2157/2001;

Регламент (ЕО) № 1435/2003;

Директива 90/434/ЕИО;

Директива 90/435/ЕИО;

Директива 2003/49/ЕО;

Директива 2006/112/ЕО;

Шеста директива 77/388/ЕИО


Характеристика

За първично общностно право се приемат учредителните договори - като Договорите от Рим от 25 март 1957 г. за създаване на ЕИО и ЕОАЕ, а вторично (производно) право - това са регламентите, директивате, решенията, становищата и препоръките. Що се отнася до неписаните източници на общностното право - те произтичат от съдебната практика на Съда на ЕО. По принцип, решенията на Съда установяват неизпълнение от страна на държава - членка на задълженията й, свързани с общностното право, но на практика тези решения са задължителни за националните съдии.

Основен принцип на общностното право е прякото действие - правата, произтичащи от общностното право, стават част от правното наследство на гражданите на държавите - членки (физически или юридически лица), т.е. те могат да се позовават на тях. Съдът на ЕО е постановил този принцип в решението си от 5 февруари 1963 г. по дело Van Gend en Loos.

Някои разпоредби на договорите могат да се прилагат пряко във вътрешния национален ред, ако те са или ясно приложими, или достатъчно "добре формулирани" по отношение на задълженията, наложени на държавите - членки, на институциите и на частните лица.

Що се отнася до действието на инструментите на вторичното право - те ще бъдат разгледани по- долу.


Процедури при прилагане на регламентите

Основен инструмент на Общностното право са регламентите. Съгласно чл. 189 от Римския договор, те са пряко приложими в целия Европейски съюз. Държавите - членки могат да предприемат само мерки за изпълнението им. Когато се въвежда в правния вътрешен ред на държава - членка, регламентът се въвежда без промяна, в него не се съдържа опция за преценка.

Регламентите имат общо действие - не се отнасят до определени адресати, които могат да бъдат идентифицирани, а до категории, разглеждани като цяло.

Регламентите, съдържат разпоредби, приложими спрямо трети страни и които трябва да бъдат еднакви във всички държави.членки на ЕС, например, земеделски регламенти, регламенти отнасящи се до движението на лица от данъчна гледна точка.

Като примери за приложими регламенти в областта на корпоративното облагане в България могат да се посочат Регламент (ЕО) № 2157/2001 на Съвета и Регламент (ЕО) № 1435/2003 на Съвета. Те са транспонирани в нашето законодателство по отношение на преместването на седалището на европейско дружество или европейско кооперативно сдружение.


Процедури при прилагане на директивите

Основен инструмент на общностното право са и директивите, които се издават по принцип от Съвета по предложение на Комисията. Директивата обвързва всяка държава - членка адресат по отношение на резултата, който трябва да бъде постигнат, като оставя на националните органи избора на формата и средствата. Въпреки липсата на пряко приложение, съдебната практика в ЕС показва, че една достатъчно точна директива винаги може да се използва срещу национална разпоредба, която й противоречи. Съществуват редица решения на Съда (например Решение от 4 декември 1974 г по делото Van Duyn ; Решение от 5 април 1979 г. по делото Ratti), съгласно които ако в определените срокове не са приети правни мерки за прилагане на директива, налагаща задължение, което е достатъчно ясно, точно и безусловно, то тя може да произведе пряко действие спрямо гражданите.

Следва да отбележим, че в нашето корпоративно законодателство (ЗКПО) са пряко транспонирани разпоредби на три основни европейски директиви: Директивата относно данъчното облагане на преобразуванията, прехвърлянето на обособена дейност и замяната на акции и дялове между компании от различни държави - членки на ЕС, и на преместването на седалището на европейско дружество или европейско кооперативно сдружение (Директива 90/434/ЕИО); Директивата относно общата система за данъчно облагане приложима в случаите на компании майки и дъщерни предприятия от различни държави - членки на ЕС (Директива 90/435/ЕИО); Директивата относно общата система за данъчно облагане, приложима за доходите от лихви и авторски и лицензионни възнаграждения, начислени между асоциирани компании от различни държави - членки на ЕС (Директива 2003/49/ЕО).


Прилагане на решения на Европейския съд


Безспорно, най-голям интерес представляват решенията на Европейския съд, които могат да бъдат използвани при противопоставяне на разпоредби от националното законодателство.

Има и такива решения на Съда, които са намерили пряко приложение в нашето законодателство.

Например, в новия ЗКПО е регламентирано, че при прекратяване на място на стопанска дейност в държава - членка на Европейския съюз, или на Европейското икономическо пространство, непренесените и невъзстановени данъчни загуби от мястото на стопанската дейност се пренасят съобразно общите правила на закона (чл. 73, ал. 3).Това допуснато изключение от общия принцип, произтича от решение на Европейския съд от 13 декември 2005 г. по дело С-446/03, известно като "случая Маркс и Спенсър". Съдът е заключил, че местната данъчна юрисдикция няма право да ограничава правото за пренасяне на загуби, реализирани от местно данъчнозадължено лице от източник в друга държава, членка на ЕС, в случаите, когато не съществуват никакви възможности подобни загуби да бъдат приспаднати в бъдеще от източника в държавата - членка, от който произтича тази данъчна загуба.


Друг пример е чл. 105 от новия ЗКПО. Съгласно него, начислените счетоводни приходи в местно дружество майка в резултат на разпределение на дивиденти от негово дъщерно дружество от държава членка не се признават за данъчни цели, а начислените счетоводни приходи в място на стопанска дейност в страната в резултат на разпределение на дивиденти от чуждестранни лица не се признават за данъчни цели, когато са изпълнени едновременно следните условия:

1. мястото на стопанска дейност е на дружество от друга държава членка;

2. дружеството по т. 1 притежава, включително чрез мястото си на стопанска дейност, непрекъснато за период от поне две години най-малко 15 на сто от капитала на чуждестранното лице, разпределящо дивидентите;

3. чуждестранното лице, разпределящо дивидентите, е дружество от друга държава членка .


Но следва да се отбележи, че в решение на Европейския съд от 17.10.1996 г. се приема, че благоприятният данъчен режим може да се прилага и в случаите, когато към датата на разпределението на дивидентите не са изтекли изискуемите се две години през които да е притежавана инвестицията непрекъснато, но впоследствие се изпълнява това изискване.

Именно благодарение на него, чл. 106 допуска възможността, когато са начислени приходи от дивиденти в срок до две години от момента на придобиване на най-малко 15 на сто от капитала на дружество от държава - членка, данъчно задълженото лице да ги признае за данъчни цели. В случай че дружеството престане да притежава най-малко 15 на сто от капитала, преди да са изтекли двете години, тези непризнати приходи от дивиденти се смятат за признати за данъчни цели за годината на счетоводното им отчитане. Данъчният финансов резултат и дължимият корпоративен данък за годината на счетоводното отчитане на дивидентите се коригират така, все едно приходите от дивиденти са били признати за данъчни цели. За периода от датата, на която е следвало да бъде внесен корпоративният данък, до датата на внасянето му се дължи лихва за просрочие по общия ред.


Да разгледаме някои решения на Съда, които според нас представляват интерес.


Така например, по актуалния напоследък спор, дали физическите лица, упражняващи свободна професия, отговарят както на критериите за независимост, така и на критериите за извършване на икономическа дейност съгласно чл. 3, ал. 2, изречение първо от ЗДДС има практика на Съда на Европейските общности по прилагането на чл. 4 от Шеста директива, по-специално с решението му по дело № С-235/85, което касае дейността на нотариусите и съдебните изпълнители в Холандия.

Друго решение на Европейския съд, в което се преплитат много интересни постановки, свързани с приложението на европейското законодателство в националното законодателство на страните - членки на Европейския съюз е Решението от 5 юли 2007 г. по дело С-321/05 г., в което става въпрос за следното:

Две лица (датски граждани) заменят притежаваните от тях акции в едно дружество срещу нови акции (резултат на увеличения дружествен капитал във друго дружество), което от своя страна е придобило акциите на първото дружество. И така, второто дружество получава дивидент, изплатен от първото дружество и съответно разпределя дивидент на двамата си акционери. Двете лица претендират, че дивидентът, който им е изплатен, не следва да бъде обложен защото представлява замяна на дружествени дялове и се позовават на Директива 90/434/ЕИО, приложима спрямо сливанията, разделянията, прехвърлянията на активи и замените на акции, според която последните не подлежат на данъчно облагане.

Интересното, в случая е, че разпоредбите на тази директива за които ще стане дума по-долу, не са транспонирани в датското законодателство.

Първата разпоредба, по приложението на която се търси преюдициално заключение е тази на чл. 2, б."г" от Директивата, съгласно който замяната на акции е сделка при която едно дружество придобива дял от капитала на друго дружество в замяна на ценните книжа на първото дружество и евентуално заплащане на парична сума в размер не по-висок от 10% от номиналната им стойност. Въпросът е дали изплатеният дивидент трябва да се включи при изчисляване на тази парична сума, защото ако е така, тя ще надхвърли предвиденият праг от 10%. Решението на Съда по този въпрос е, че дивидентът не се включва в изчисляването на паричната сума и следователно , в случая, замяната на дружествени дялове попада в приложното поле на Директивата според която облагането й с данък е забранено.

Датската администрация, обаче, твърди, че въпросната замяна не е направена от търговски съображения, а с единствената цел да се реализират данъчни икономии и да се злоупотреби с право.

И тук възниква въпросът за приложението на чл. 11, §1, б."а" от Директивата относно злоупотребата с право. Интересното в случая е , че съгласно Договора за Европейската общност, всяка държава - членка има задължение в рамките на националния правен ред да вземе всички мерки, необходими за осигуряване на пълния ефект от директивите (в този смисъл са Решения на Съда от 10 март 2005 г по дело СО531/03; от 16 юни 2005 г по дело СО456/03 и други). Но в същото време, принципът на правната сигурност не допуска самите директиви да създават задължения на частни лица (в този смисъл са Решения на Съда от 26 септември 1996 г. по дело СО 168/95; от 3 май 2005 по дело СО 387/02 и други). Но все пак държавата може да противопостави на частните лица съответното тълкуване на националното право. В случая, решението на Съда е , че ако съществуват разпоредби в датското законодателство относно злоупотребата с право, избягването на данъци или отклонение от данъчно облагане, които могат да бъдат тълкувани съобразно чл. 11, §1, б."а" от Директивата, то може да се обоснове данъчно облагане на лицата.


Untitled Page