N.V. ALGEMENE TRANSPORT EN EXPEDITIE ONDERNEMING VAN GEND EN LOOS СРЕЩУ ХОЛАНДСКАТА ДАНЪЧНА АДМИНИСТРАЦИЯ


УЧРЕДИТЕЛНИ ДОГОВОРИ - ОРИГИНАЛЕН ХАРАКТЕР


5 февруари 1963 г.

N.V. Algemene Transport en Expeditie Onderneming Van Gend en Loos срещу

Холандската данъчна администрация

Преюдициално заключение по запитване на Tariefcommissie - дело 26/62

Rec., 1963, p. , concl. К. Roemer


. . .

Имайки предвид,

че целта на Договора за ЕИО - да се създаде общ пазар, чието функциониране пряко засяга всички, попадащи под юрисдикцията на Общността - предполага, че този Договор е нещо повече от споразумение, създаващо само насрещни задължения между сключващите го страни;

че това схващане намира потвърждение в преамбюла на Договора, визиращ не само правителствата, но и народите, и се подсилва особено от създаването на институции, на които са предоставени суверенни права, чието упражняване засяга както държавите-членки, така и техните граждани;

че наред с това следва да се отбележи и фактът, че гражданите на обединените в Общността държави са призвани да съдействат за функционирането на тази Общност, с посредничеството на Европейския парламент и Икономическия и социален комитет;

че установената според чл. 177 (нов чл. 234) роля на Съда на ЕО да гарантира еднообразното тълкуване и прилагане на Договора от националните юрисдикции, също потвърждава, че държавите са признали възможността техни граждани да се позовават на Правото на Общността пред националните юрисдикции;

че от това следва изводът, че Общността представлява нов правен ред в международното право, в полза на който държавите са ограничили суверенните си права, макар и в ограничени сфери, а негови субекти са не само държавите-членки, но и техните граждани;

че, независимо от законодателството на държавите-членки, Правото на Общността може не само да налага задължения за отделните правни субекти, но също и да им предоставя права, които стават част от техния патримониум...


КОМЕНТАР:

Това съдебно решение е сред най-знаменитите в практиката на Съда и ще бъде разгледано по-нататък и по друг повод (виж по-долу № 21). Произнасяйки се относно ДЕИО, Съдът потвърждава особената му правна природа и стига до изводи от решаващо значение.

1. Европейските общности са учредени с три отделни договора: Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) с Парижкия договор от 18 април 1951 г., влязъл в сила на 23 юли 1952 г.; Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕОАЕ или ЕВРАТОМ) с Римските договори от 25 март 1957 г., влезли в сила на 14 януари 1958 г. Тези три договора се допълват от поредица протоколи, споразумения и други приложения, които имат "същата задължителна сила" и трябва да се разглеждат "неделимо, за да се осигури цялостното им приложение" (23.04.1956, 7/54, Ind. sidйr. luxemb., p. 53, concl. K. Roemer).

Впоследствие още няколко договора и споразумения допълват или внасят изменения в първоначалните актове във връзка с институционалното устройство или поради присъединяването на нови държави-членки.

Към първата категория спадат: "Споразумението относно някои общи институции", подписано едновременно с Римските договори; "Договорът за създаване на единен Съвет и единна Комисия на Европейските общности", наричан още "Договор за сливане", подписан в Брюксел на 8 април 1965 г. и влязъл в сила на 1 юли 1967 г.; "Договорът за изменение на някои бюджетни разпоредби на Учредителните договори и на Договора за сливане", подписан в Люксембург на 22 април 1970 г.; "Договорът за разширяване на бюджетните правомощия на Европейския парламент" от 22 юли 1975 г.; "Актът", приложен към "Решението на Съвета на Общностите относно избирането на представители в ЕП във всеобщи преки избори" от 20 септември 1976 г.; "Единният европейски акт", подписан от всички държави-членки на 28 февруари 1986 г. и влязъл в сила на 1 юли 1987 г., и накрая - "Договорът за Европейски съюз", подписан в Маастрихт на 7 февруари 1992 г. и влязъл в сила на 1 ноември 1993 г.

Втората категория актове, по реда на присъединяването, включва: Договорът и Актът по присъединяване на Дания, Ирландия и Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, подписани в Брюксел на 22 януари 1972 г.; Договорът и Актът по присъединяване от 28 май 1979 г., с който Гърция става десетата държава-членка на ЕО от 1 януари 1981 г. и накрая - Договорът и Актът, подписани на 12 юни 1985 г., с които Испания и Португалия стават съответно единадесетата и дванадесетата страна-членка на Общностите, считано от 1 януари 1986 г. (Бел. ред.: В този ред, разбира се, следва да се имат пред вид и договорите за присъединяване на Австрия, Финландия и Швеция, в сила от 1 януари 1995 г.)

2. Тази съвкупност от актове образува това, което е възприето да се нарича Първично общностно право, за да се разграничи то от Производното право, включващо актовете на институциите относно приложението на самите Договори.

По своята форма съставните части на Първичното право представляват международни договори, сключени и ратифицирани от държавите в съответствие с вътрешните им норми. Следва да се отбележи още, че Върховният орган на ЕОВС е взел участие в подготовката на Римските договори.

От материалноправна гледна точка те се различават по своя характер, тъй като всъщност съдържат три категории разпоредби. Част от техните норми засягат устройството, функционирането и компетенциите на институциите и органите на Общностите. Те съставляват "институционалното" Общностно право, в рамките на което се откриват традиционните клонове на вътрешното публично право като конституционно, административно и финансово право. Други норми определят съдържанието на правото на Общността в икономическата, търговската и социалната сфери, регламентирайки условията за изграждането и функционирането на Митническия съюз, Общия пазар, както и за осъществяването на посочените в договорите цели. И накрая, трета група норми регулират външните отношения на Общностите в качеството им на юридически лица на международното право.

Тези три категории разпоредби се различават не само по своя предмет. Същото важи и за техния обхват, доколкото те не предполагат едни и същи последици спрямо предоставените от държавите-членки правомощия и спрямо правомощията, които те запазват за себе си.

3. Именно тези особености изискват да се изследва природата на договорите, за да се признае тяхната оригиналност.

Що се отнася до Договора за създаване на ЕОВС, въпросът никога не е бил разглеждан принципно от Съда, но е присъствал от самото начало в заключенията на генералните адвокати. В тази връзка могат да се посочат заключенията на М. Лагранж по дело 8/55, където той заявява: "Без съмнение нашият Съд не представлява международна юрисдикция, а юрисдикция на една Общност, създадена от шест държави по модел, който се родее много повече с федерална структура, отколкото с международна организация. Съдът следи за прилагането на Договора, който, ако е надлежно сключен във формата на международно споразумение, от материалноправна гледна точка може да се разглежда като учредителна харта на Общността, а съответните негови разпоредби като съдържание на вътрешното право на тази Общност" (Rec., 1955-56, p. 263).

Трябваше да се изчака Съдът да се произнесе относно Договора за създаване на ЕО, за да се направи преценка на всички последици, произтичащи от неговата оригиналност. В тази връзка настоящото решение представлява решаващ етап. В заключенията си по делото генералният адвокат К. Рьомер заявява: "По доста впечатляващ начин Комисията посочи, че при съпоставка с международното договорно право и общата междудържавна правна практика, европейските договори са дълбоко новаторски по своя характер и че би било погрешно да се разглеждат извън контекста на общите принципи на правото на народите". И по-нататък добавя: "Всеки, запознат с правото на Общността, знае, че в действителност то не се изчерпва с договорните отношения между няколко държави в качеството им на субекти на международното право. Общността разполага със собствени институции, независими от държавите-членки, овластени с правомощия да приемат административни актове и да формулират норми, които директно пораждат права и задължения не само за държавите-членки и техните администрации, но и за гражданите им...".

Именно с този анализ Съдът потвърждава едновременно, че Договорът "е нещо повече от споразумение, пораждащо единствено взаимни задължения за договарящите се страни" и че "Общността представлява нов правен ред в международното право".

Пояснението "в международното право" не след дълго ще отпадне, тъй като "за разлика от обикновените международни договори, Договорът за създаване на ЕО установява собствен правен ред, който от момента на влизане в сила на Договора се интегрира в правните системи на държавите-членки и има върховенство над тяхното вътрешно право" (15.07.1964, 6/64, Costa c. E.N.E.L, виж по-долу № 23). Няколко месеца по-късно Съдът ще излезе със становище, че "Договорът не се ограничава до това да породи взаимни задължения за различните си адресати, а налага нов правен ред, който урежда както правата и задълженията на посочените субекти, така и необходимите процедури за установяване и санкциониране на всяко възможно тяхно нарушаване" (13.11.1964, 90/63, Commission c/ Luxembourg, p. 1217, виж по-долу № 25).

4. Впоследствие този анализ бива закрепен в съдебната практика. Без да отхвърля правната природа на договорите като част от международното право, Съдът постепенно започва да подчертава "конституционния" им характер както по отношение на тълкуването, така и по отношение на техния режим или върховенство.

Така се стига да следните формулировки: "ЕИО е правна общност, в която както актовете на институциите, така и тези на държавите-членки, подлежат на контрол за съвместимост с базовата конституционна харта, каквато представлява Договорът" (23.04.1986, 294/83, Parti йcologiste "Les Verts", p. 1339, виж по-долу № 37) или "Договорът за създаване на ЕИО, независимо че е сключен във формата на международно споразумение, представлява конституционната харта на една правова общност" (14.12.1991, avis 1/91, I, p. 6.102).


Untitled Page