КОМИСИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ СРЕЩУ СЪВЕТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ - ДЕЛО 22/70


ПРЕВИШАВАНЕ НА ПОЛЕЗНИЯ ЕФЕКТ


31 март 1971 г.

Комисията на Европейските общности

срещу

Съвета на Европейските общности - дело 22/70

Rec., 1971, р.263, concl. A. Dutheillet de Lamothe


. . .

Имайки предвид,

че при липсата на специални разпоредби в Договора относно преговорите и сключването на международни договори в областта на транспортната политика - категория, от която зависи най-вече Европейската асоциация за регионален транспорт - е уместно позоваването на общата система на правото на Общността в частта за отношенията с трети страни;

че чл. 210 (нов чл. 281) постановява, че "Общността е юридическо лице";

че тази разпоредба, намерила място в самото начало на Част шеста на Договора, посветена на "общите и заключителни разпоредби", означава, че в областта на външните отношения Общността притежава правосубектност да влиза в договорни отношения с трети страни в целия спектър на целите, посочени в Част първа;

че с оглед определянето в дадения случай на компетентността на Общността да сключва международни договори, трябва да се вземе под внимание системата на Договора и особено материалните му разпоредби;

че подобни правомощия произтичат не само по силата на изричното им предоставяне с Договора, какъвто е случаят на чл. 113 (нов чл. 133) относно тарифните и търговски споразумения и чл. 238 (нов чл. 310) относно споразуменията за асоцииране, но и от други разпоредби на Договора и на актове на институциите на Общността, приети в рамките на тези разпоредби;

че всеки път, когато с оглед прилагането на предвидена в Договора обща политика, Общността предприема мерки, установяващи под една или друга форма общи правила, държавите-членки вече не разполагат с правото, независимо дали действат самостоятелно или колективно, да поемат спрямо трети страни задължения, засягащи тези правила;

че на практика с постепенното въвеждане на тези правила единствено Общността е в състояние да поема и изпълнява задължения по отношение на трети страни с всички, произтичащи от това последици за Общностния правен ред;

че следователно при прилагането на договорните разпоредби не би могло да се направи разграничение между вътрешните за Общността мерки и тези, засягащи външните отношения;

че въвеждането на Обща политика в областта на транспорта е специално споменато сред целите на Общността в чл. 3, с);

че съгласно чл. 5 (нов чл. 10) държавите-членки трябва, от една страна, да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на задълженията, произтичащи от този Договор или от актове на институциите и, от друга, да се въздържат от каквито и да било мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Договора;

че от съпоставянето на тези мерки и доколкото общностните разпоредби са приети с оглед постигането на целите на Договора следва, че извън рамките на институциите на Общността държавите-членки не могат да поемат задължения, засягащи или изменящи горепосочените разпоредби;

че според чл. 74 (нов чл. 70) целите на Договора в областта на транспорта се осъществяват в рамките на обща политика;

че за тази цел чл. 75 (нов чл. 71), § 1 възлага на Съвета да приеме общи правила и "всякакви други подходящи разпоредби";

че съгласно ал.1 на същия член тези общи правила са приложими "по отношение на международния транспорт от или за територията на държава-членка или преминаващ през територията на една или повече държави-членки";

че тази разпоредба важи в частта от маршрута, разположен на територията на Общността, и за транспорта от и за трети страни;

че следователно компетенциите на Общността обхващат отношения от международноправен характер, като във въпросната област на преден план излиза необходимостта от споразумения със заинтересованите трети страни;

че ако чл. 74 (нов чл. 70) и чл. 75 (нов чл. 71) не предвиждат изрично правомощия на Общността да сключва международни договори, то влизането в сила на 25 март 1969 г. на Регламент № 543/69 на Съвета относно хармонизирането на определени разпоредби в областта на сухопътния транспорт (Официален вестник на Европейските общности, серия L, бр. 77 от 20 март 1969 г., стр. 49) има за необходим резултат предоставянето на правомощия на Общността да сключва всякакви споразумения с трети страни относно материята, уредена със същия този Регламент;

че това предоставяне на компетенции е изрично признато в чл. 3 на споменатия Регламент, според който "Общността влиза в преговори с трети страни, необходими за прилагането на настоящия Регламент";

че, с оглед на факта, че материята относно Европейската асоциация за регионален транспорт спада към сферата на приложение на Регламент № 543/69, от момента на влизане в сила на Регламента компетентността да води преговори и да сключва въпросните споразумения принадлежи на Общността;

че тази компетентност изключва възможността за конкурентна компетентност на държавите-членки, като всяка инициатива извън рамките на Общностните институции би била несъвместима с единството на Общия пазар и с еднообразното прилагане на правото на Общността...


КОМЕНТАР:

Мястото на това широко известно решение се определя от факта, че то бележи решаващ етап в развитието на способите за тълкуване, прилагани от Съда. Като се има предвид, че не е лишено изцяло от прецеденти с учудване може да се констатира, че за времето си то е предизвикало известни емоции. Всъщност Съдът неколкократно е давал да се разбере, че неизменно стига до това решение.

От 1961 г. насам той заявява: "Фактът, че в § 2, ал. 3 и § 3 чл. 67 предоставя на Върховния орган на ЕОВС само ограничени консултативни правомощия, доказва, че този текст не предполага прилагането на изрични забрани, визирани в чл. 4, а допуска, когато е необходимо и поради това, че държавите-членки запазват правомощията си, навлизане на компетенции на Общността в сферата на държавния суверенитет, като целта е да се избегне значително намаляване на полезния ефект на Договора и сериозно компрометиране на крайната му цел" (23.02.1961, 30/59, De Gesamenklijke Steenkohlenmijnen, p.1, concl. M. Lagrange).

Това изречение не трябва да се преувеличава, а да се разглежда като израз на желанието да се съхрани вече постигнатото при изграждането на Общността. По-нататък, като обръща по-малко внимание на самата ситуация и повече на най-подходящия метод, за да се стигне до съответните последици в изложението на използваните средства за анализ Съдът въвежда глаголите "предполагам" или "водя до" (5.02.1963, 26/62, Van Gend en Loos, p.1, concl. K. Roemer - 15.07.1964, 6/64, Costa c/ E.N.E.L., p.1141, concl. M. Lagrange). Последните изразяват склонността към дедуктивно мислене, което непрекъснато се потвърждава от честотата на употребата им.

Настоящото съдебно решение затвърждава този ход на развитие. Подобна еволюция изглежда неизбежна за всеки, който е осъзнал, че предвиденото в Договорите правно устройство не е статично, а динамично и подлежащо на развитие. Ако Договорите определяха целите и ако за определен период от време разпоредбите се тълкуваха в зависимост от тези цели, то безкрайното придържане към тази хипотеза и неизменното връщане към корените сякаш нищо не се е променило, вече не са възможни. Дори да се отхвърли всякаква идея за развитие и същевременно да се приеме, че при всички случаи тези цели остават извън обсега му, ще дойде време, когато ще се говори, макар и отчасти, за тяхното нарушаване. Става въпрос за достиженията на Общността, които не трябва непрекъснато да се подлагат на анализ, а напротив - да служат като основа за разрешаване на правните проблеми и като отправна точка за дедуктивен способ, който да доведе до нужния ефект.

Тук Съдът не казва нищо друго. Той вече го е заявил ясно и дори го е повторил. "Всеки път, когато с оглед прилагането на предвидена в Договора обща политика Общността предприема мерки, установяващи под една или друга форма общи правила, държавите-членки вече не разполагат с правото да...", "че на практика с постепенното въвеждане на тези общи правила единствено Общността е в състояние да...", "че влизането в сила на Регламент № 543/69 на Съвета има за необходим резултат...".

В своята последваща практика Съдът ще прибягва до този способ. Както вече беше установено в решението C.I.L.F.I.T. (виж по-горе № 10), той представлява един от ръководните принципи за тълкуване, тъй като според него всяка разпоредба трябва да се тълкува с оглед на степента на развитие на Общностното право към момента на предлагане на въпросната разпоредба. Необходимият резултат повече не се ограничава до случаите, в които Общността определя общи правила в сферата на общите политики. Той важи за всички области, които имат отношение към целите на Договорите (19.03.1993, avis 2/92, I, p.1061).


Untitled Page