INTERNATIONAL FRUIT CO ET A. СРЕЩУ PRODUKTSCHAP VOOR GROENTEN EN FRUIT


МЕЖДУНАРОДНИ ДОГОВОРИ МЕЖДУ ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ - ДОГОВОРИ МЕЖДУ ОБЩНОСТТА И ТРЕТИ СТРАНИ


12 декември 1972 г.

International Fruit Co et a.

срещу

Produktschap voor Groenten en Fruit

Преюдициално заключение по запитване на College van Beroep voor het Bedrijsleven - свързани дела 21-24/72

Rec.1972, p.1219, concl.H. Mayras


. . .

Имайки предвид,

че към момента на сключване на Договора за създаване на ЕО държавите-членки са обвързани със задължения по Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ);

че, те не могат посредством приет между тях договор да се освободят от задълженията си спрямо трети страни;

че, напротив, волята им да изпълнят задълженията си по ГАТТ произтича колкото от разпоредбите на самия ДЕО, толкова и от декларациите на държавите-членки, направени при представянето на Договора на страните, подписали ГАТТ в съответствие със задължението, произтичащо от чл. XXIV на ГАТТ;

че това намерение намира израз именно в чл. 110 ДЕИО (нов чл. 131 ДЕО), обвързващ Общността с целите, прокламирани в ГАТТ и в чл. 234, ал. 1, съгласно който правата и задълженията, произтичащи от многостранни споразумения с участието на държавите-членки и от такива, сключени преди влизането в сила на Договора, не се засягат от разпоредбите на Договора;

че по силата на чл. 111 (отменен с ДА) и чл. 113 ДЕИО (нов чл. 133 ДЕО) Общността поема постепенно функциите в областта на митническата и търговската политика до изтичането на преходния период;

че, предоставяйки тези компетенции на Общността, държавите-членки заявяват своята воля да я обвържат с договорните задължения, поети по силата на ГАТТ;

че от момента на влизане в сила на ДЕИО и най-вече с въвеждането на Общата митническа тарифа, прехвърлянето на компетенции в отношенията между държавите-членки и Общността намира конкретни измерения в ГАТТ и е признато от другите договарящи се страни;

че именно от този момент, действайки посредством своите собствени институции, Общността се проявява като партньор в преговорите относно тарифите и като страна по всички споразумения, сключени в рамките на ГАТТ в съответствие с чл. 114 ДЕО (отменен с ДА), според който тарифните и търговските споразумения "се сключват от името на Общността";

че по силата на ДЕО, веднъж поела компетенциите, упражнявани преди това от държавите-членки в областта на приложението на ГАТТ, Общността попада под действието на разпоредбите на това споразумение;

че наред с това трябва да се даде отговор на въпроса дали разпоредбите на ГАТТ пораждат за попадащите под юрисдикцията на Общността субекти правото да се позовават на него пред съд с цел оспорване валидността на общностен акт и че в тази връзка е уместно да се разгледат едновременно духа и формулировките на ГАТТ;

че това споразумение, основано според преамбюла му на принципа на преговорите, водени "на основата на реципрочност и взаимна изгода", се отличава с изключителна гъвкавост на разпоредбите, най-вече на тези относно възможностите за дерогиране, мерките, които могат да се предприемат в случай на изключителни трудности и уреждането на спорове между договарящите се страни, като според чл. XXII, § 1 "всяка договаряща се страна разглежда задълбочено изложенията, представени пред нея от всяка друга такава и е длъжна да проведе консултации по повод тези изложения, когато последните засягат приложението на настоящото споразумение";

че по силата на § 2 на същия член "договарящите се страни" или както уточнява чл. XXV, § 1 - "договарящите се страни, действащи колективно", могат да предприемат консултации с една или няколко други договарящи се страни по въпрос, който би намерил задоволително разрешение с процедурата, предвидена в § 1, само ако, в случаите когато договаряща се страна счита, че "дадено предимство, произтичащо за нея пряко или косвено от настоящото споразумение, се окаже отменено или компрометирано или че осъществяването на някоя от целите на споразумението е компрометирано именно поради това, че друга договаряща се страна не изпълнява поетите по настоящото споразумение задължения", чл. XXIII дава подробна уредба на мерките, които заинтересованите страни или договарящите се страни, действащи колективно, могат или трябва да предприемат в подобна ситуация;

че с цел уреждане на споровете тези мерки включват, според случая, изложения или писмени предложения, "които следва да се разглеждат задълбочено", анкети, последвани евентуално от препоръки, консултации или решения на договарящите се страни, в това число и възможността договарящи се страни да суспендират по отношение на други прилагането на всякакви отстъпки или други задължения, произтичащи от ГАТТ и накрая, в случай на подобно суспендиране, правото на засегнатата страна да денонсира това споразумение;

че, накрая, в случаите, когато определени производители понасят или има опасност да понесат значителни вреди поради задължение, поето по силата на ГАТТ или на отстъпки, свързани с определени преференции, чл. XIX предвижда правото на всяка договаряща се страна едностранно да прекрати задължението, както и да оттегли или промени отстъпките след консултации с всички договарящи се страни при липса на споразумение между заинтересованите такива, а в неотложни случаи - и като временна мярка без предварителни консултации;

че, разглеждан в този контекст и с оглед всичките му елементи, чл. XI на ГАТТ не може да породи за субектите, попадащи под юрисдикцията на Общността, правото да се позоват на него пред Съда...


КОМЕНТАР:

Това решение илюстрира един от проблемите, свързани с това, което е възприето да се нарича "допълващо общностно право". Това право от договорен характер се състои, от една страна, от споразуменията между държавите-членки, а от друга, от споразуменията на Общността с трети страни или с международни организации.

1. Международни договори между държавите-членки.

Някои от тези споразумения са споменати в УД. Други са изведени в практиката. Те не са дали повод за съдебна практика и обикновено не са от компетенцията на Съда.

А. Няколко договорни разпоредби визират споразуменията между държавите-членки.

Така стои въпросът с чл. 233 ДЕИО (нов чл. 306 ДЕО) относно регионалните съюзи между Белгия и Люксембург или между Белгия, Люксембург и Холандия. Смисълът на този текст е да се избегне случая, когато приложението на Общностното право би довело до разпадането на тези съюзи, които самият договор (чл. 19.1) вече третира като единно митническо пространство. В тази връзка Съдът се произнася, че е налице нарушаване на правилата на Общността, доколкото споменатите съюзи изпреварват учредяването на Общия пазар (16.05.1984, 105/83, Pakvries, p. 2101, concl. C. O. Lenz).

Други разпоредби предвиждат сключването на споразумения между държавите-членки - по-специално това чл. 220 ДЕИО (нов чл. 293 ДЕО), на основата на който са сключени конвенциите от 29 февруари и 27 септември 1968 г., от 15 декември 1975 г. и 19 юни 1980 г. Тези конвенции, дори и сключени по силата на гореспоменатата норма, не представляват актове на институции, разглеждат се като нещо, отделно от Договора и не влизат в сферата на компетентност на Съда.

Отделни протоколи (от 3 юни 1971 г и от 19 декември 1988 г.) разширяват компетентността на Съда, за да може той да дава преюдициални заключения при отнасяне към него. Така стои въпросът с Конвенцията от 27 септември 1968 г., видоизменена с оглед компетентността на Съда и изпълнението на решенията. Съдът може да я тълкува, стига тя да е дала повод за значима съдебна практика и само когато към него се обръщат органи, предвидени в Протокола (9.11.1983 (Ord.), 80/83, Habourdin, p. 3639).

При липса на подобни протоколи или на клауза в конвенцията, предоставяща на Съда съответната компетентност, той отказва да признае такива споразумения, дори те да са визирани в учредителен акт (7.05.1969, 28/68, Torreckens, p. 125, concl. K. Roemer). Последните все пак разкриват връзките с Общността и функционирането на нейните институции (16.01.1986, 44/84, Hurd, p. 47, concl. G. Slynn).

Б. Една втора категория договорни актове между държавите-членки произтича от практиката на Съвета. Тези актове са познати под името "решения на представителите на правителствата на държавите-членки в рамките на Съвета". Това наименование не трябва да внася объркване. Съвсем не става въпрос за "решения" в смисъла на актове на институции, а за споразумения в опростена форма, които имат несъмнена договорна природа.

Съдът не е компетентен да се произнася по искове отмяна на подобни актове, щом като те не могат да бъдат разглеждани като актове на общностни институции (30.06.1993, C181/91, Parlement europeen, I, p. 3685, concl. F. G. Jacobs).

2. Международни договори на Общностите с трети страни или международни организации.

Договорите предвиждат сключването на споразумения между Общностите, трети страни или международни организации. В ДЕО това по-специално са тарифните (чл. 111 - отменен с ДА), търговските (чл. 113 - нов чл. 133), както и споразуменията за асоцииране (чл. 238 - нов чл. 310).

Редът за преговори и сключване на подобни споразумения е различен не само в зависимост от естеството му, но и според това на основата на кой от УД се сключва и не е дал повод за многобройни решения на Съда. Общо взето решенията, произтичащи от иск за отмяна, какъвто е случаят с решението за европейската асоциация за международен транспорт (31.03.1971, Commission c/ Conseil, p. 263, concl. A. Dutheillet de Lamothe), или от контрола за съвместимост, предвиден в чл. 228 ДЕИО (нов чл. 300 ДЕО) (виж сл. реш.), засягат най-вече компетентността на Общността и на нейните институции.

В замяна на това Съдът е приканен да се произнесе относно обвързващия характер на тези споразумения за Общността, институциите й и държавите-членки. Съдебната практика в това отношение се характеризира с три основни момента.

А. На първо място - компетентността на Съда като предварително условие за намесата му.

След като негласно приема компетенцията да се произнася относно тълкуването на международни споразумения, сключени от Общността по силата на чл. 228 ДЕИО (нов чл. 300 ДЕО) (7.02.1973, 40/72, Schroeder, p. 125, concl. K. Roemer) и използвайки формулировка, която дава възможност за критика (виж concl. A. Trabucchi, 5.02.1976, 87/75, Bresciani, p. 147), Съдът решава, че споразумение, сключено от Съвета в съответствие с чл. 228 (нов чл. 300) и чл. 238 (нов чл. 310) ДЕО, представлява "акт, приет от някоя от институциите на Общността по смисъла на чл. 177, алинея първа, т. "б" (нов чл. 234)" и че "от момента на влизане в сила на подобно споразумение неговите разпоредби се превръщат в неразделна част от Общностния правен ред" (30.04.1974, 181/73, Haegeman, p. 449, concl. J. P. Warner). Тази формулировка, установяваща тълкувателната компетентност на Съда, става постоянен обект на критика (30.09.1987, 12/86, Demirel, p. 3719, concl. M. Darmon).

Б. На второ място се нарежда пряката приложимост на споразуменията. Тази характеристика е от особена важност не само сама по себе си, но и с оглед на упражняването на съдебния контрол.

Пряката приложимост е призната за различни разпоредби на споразумения като например: Конвенцията от Яунде (5.02.1976, 87/75, Bresciani, горецитирано), Споразумението за асоцииране с Гърция (29.04.1982, 17/81, Pabst et Richarz, p. 1331, concl. S. Rozиs), Споразумението между ЕИО и Португалия (26.10.1982, 104/81, Kupferberg, p. 3641, concl. S. Rozиs) и Споразумението за сътрудничество с Мароко (31.01.1991, C-18/90, Kziber, I, p. 199, concl. W. van Gerven).

Спирайки се отново на условията за признаване на пряката приложимост, Съдът се произнася, че "разпоредба на споразумение, сключено от Общността с трета страна, следва да се разглежда като пряко приложима, когато с оглед на формулировките, предмета и естеството на споразумението тя съдържа ясно и изрично задължение, чието изпълнение или последици не зависят от какъвто и да е последващ акт" (30.09.1987, 12/86, Demirel - 31.01.1991, C-18/90, Kziber, горецитирани). При същите условия това правило важи и за решенията на Съвета по асоцииране (20.09.1990, C-192/89, Sevince, I, p. 3461, concl. M. Darmon - 16.12.1992, C-237/91, Kazim Kus, I, p. 6781, concl. M. Darmon- 21.01.1993, C-188/91, Deutsche Shell, I, p. 363, concl. W. van Gerven).

Настоящото решение се спира на тези проблеми, за да даде отговор на въпроса дали частно лице може да оспори пред национален съд валидността на акт на институция по отношение на ГАТТ. Както става ясно, отговорът е отрицателен. Това решение ще бъде потвърдено за отделните клаузи на Общото споразумение от последвалата съдебна практика (24.10.1973, 9/73, Schluter, p. 1135, concl. K. Roemer за чл. II - 16.03.1983, 266/81, S.I.O.T., p. 731, concl. G. Reischl за чл. V - 16.03.1983, 267/81, S.P.I., S.A.M.I., p. 801, concl. G. Reischl). Отрицателното заключение обуславя обхвата на съдебния контрол относно спазването на споразуменията от Общността, институциите й и държавите-членки.

В. Задълженията, произтичащи от споразуменията, са третият въпрос във връзка със съдебната практика.

Задълженията, произтичащи за Общността, очевидно предполагат, че последната е обвързана със споразумението. Разглежданото съдебно решение констатира, че това условие е изпълнено именно по отношение на ГАТТ с мотивите, които могат да бъдат прочетени и които правят изключение от формулата, използвана в решението Burgoa (виж по-горе № 2). Оправданият по този начин ефект на заместване ще бъде потвърден в последващо решение, което ще определи отправната точка за това. Оттук нататък разпоредбите на Общото споразумение ще са от тълкувателната компетентност на Съда, независимо от целите на това тълкуване (16.03.1983, 267/81, S.P.I., S.A.M.I, горецитирано).

Ако отсъствието на пряка приложимост е пречка частно лице да се позове на Споразумението, за да оспори пред национален съд валидността на даден акт на институция (виж по-долу №46), това е възможно пред самия Съд на ЕО след като даденият акт е бил приет с оглед приложението на друг, който препраща към нормите на международното право и към клаузите на ГАТТ (22.06.1989, 70/87, Fediol, p. 1781, concl. W. van Gerven). Същото важи за изключението от незаконосъобразност на базов антидъмпингов регламент поради несъответствие с международно споразумение, в случая - с изработения през 1979 г. в рамките на ГАТТ антидъмпингов кодекс (7.05.1991, C-69/89, Nakajima All Precision, I, p. 2069, concl. C. O. Lenz).

Когато става въпрос за задълженията, произтичащи за Общността и за държавите-членки от споразумения, сключени с трети страни, Съдът се произнася, че разпоредбите на Договора относно общата търговска политика не пораждат каквото и да било задължение за държавите-членки да прилагат в търговските си отношения с тези страни императивните принципи, регулиращи свободното движение на стоки. Мерките, на които Общността се е съгласила в споразумения като Конвенцията от Ломе или споразуменията с Швеция и Швейцария следователно не представляват привеждане в изпълнение на дадено задължение на държавите-членки по силата на Договора. Нещо повече, задълженията, поети от Общността по отношение на определени трети страни, не трябва да засягат други от тези страни (15.06.1976, 51/75, EMI Records, p. 811, concl. J. P. Warner).


Untitled Page