ALGERA ET A. СРЕЩУ ОБЩАТА АСАМБЛЕЯ НА ЕОВС - СЪЕДИНЕНИ ДЕЛА 7/56-3 ДО 7/57


ПРИНЦИПИ, ВЪЗПРИЕТИ В ПРАВОТО НА ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ


12 юли 1957 г.

Algera et a.

срещу

Общата асамблея на ЕОВС - съединени дела 7/56-3 до 7/57

Rec., 1957, р.81, concl. М. Lagrange


. . .

III. Относно отмяната на административните актове, пораждащи субективни права.

С исковете се атакува оттеглянето от Общата асамблея на ЕОВС на решенията от 12 декември 1955 г. Ищците изтъкват, че гореспоменатите решения биха им предоставили права, които след това могат да бъдат отменени само с изричното им съгласие. Ето защо трябва да се отговори на въпроса дали оттеглянето на подобни актове е възможно в правото...

Възможността за оттегляне на такива актове е въпрос на административното право, разглеждан в юриспруденцията и доктрината на всички държави-членки. Договорът обаче не съдържа разпоредби за неговото решаване. Изправен пред опасността да откаже да даде правосъдие, Съдът е длъжен да го разреши като се опре на разпоредбите, признати от законодателствата, доктрината и юриспруденцията на държавите-членки.

Сравнителноправният анализ разкрива, че в шестте държави-членки законосъобразен административен акт, с който на заинтересованата страна се предоставят субективни права, по принцип не може да бъде оттеглен. В този случай субективното право се счита за придобито. Необходимостта от запазване на доверието в така създаденото стабилно положение надделява над интересите на администрацията и желанието й да промени решението си. Това важи особено при назначаването на служители.

И обратното, правната система на всяка държава-членка признава възможността за отмяна на незаконосъобразен административен акт. Липсата на обективна законова основа засяга субективното право на заинтересованата страна и оправдава отмяната на посочения акт. Следва да се подчертае, че този принцип е общопризнат и са различни единствено условията за неговото прилагане в различните държави-членки.

Според френското право оттеглянето на незаконосъобразния акт става преди изтичането на срока за оспорване, а при предявен иск - преди издаването на решението на съда. С известни нюанси белгийското, люксембургското и холандското право следват аналогични предписания.

В замяна на това немското право не предвижда срок за упражняване на правото за оттегляне на акт, освен ако подобен срок не е предмет на специална разпоредба. Така например чл. 13 от Федералния закон за държавните служители допуска 6-месечен срок за отмяна на назначението. Въпреки това общопризнат факт е, че принципът на зачитането на добрата воля (Treu und Glauben) не допуска непозволено забавяне на оттеглянето. В тази връзка юриспруденцията и доктрината се позовават също на идеята за отказ (Verzicht) и тази за просрочване на правото на отмяна (Verwirkung).

Италианското право е особено ясно по този въпрос. Всеки административен акт, носещ порока липса на компетентност, правонарушение или превишаване на власт (eccesso di povere) може да бъде анулиран ex tunc от администрацията, която го е приела, независимо от факта, че може да е породил субективни права. Отмяната може да стане във всеки един момент (in qualsiasi momento). За нея няма определен срок. Съгласно доктрината и юриспруденцията обаче непозволеното забавяне на акта на отмяна може да представлява превишаване на власт. Отдавна приети актове (fatti avvenutti da lunga data) биват запазвани, дори ако тогава са противоречали на закона, но при условие, че липсват значими причини за отмяната им в интерес на обществото.

Всички държави-членки следователно признават възможността за отмяна на незаконосъобразни административни актове.

В съгласие със заключенията на генералния адвокат, Съдът признава принципа за атакуемостта на незаконосъобразните актове, поне в рамките на един в разумен срок...


КОМЕНТАР:

Това решение илюстрира по особено ясен начин възприетия от Съда подход да заимства от правото на държавите-членки разпоредби, които понеже са общи за тях, добиват значимостта на общ принцип.

В същото време то може да се разглежда като изключение поради три причини: първо, защото се отнася за публична длъжност, т.е. в област, регламентирана от специални разпоредби, въпреки че на пръв поглед това обстоятелство не е оказало влияние върху решението; второ, защото е свързано с празнота в Договора, която изправя Съда пред опасността да откаже да даде правосъдие, и накрая, защото е едно от редките решения, в чиито мотиви се използват дори средствата на систематичния сравнителноправен анализ.

Редом с това настоящето решение поставя и въпроса за мястото на принципите, възприети в правото на всяка държава-членка, сред източниците на Общностното право. За да се отговори, най-напред трябва да се посочи на какво основание и до каква степен подобни принципи могат да бъдат взети под внимание, след което ще бъдат изброени тези, които действително са приети от Съда.


1. Преглед на принципите, общи за правните системи на държавите-членки.

Още преди настоящото решение генералните адвокати се позовават в своите заключения на правните системи на държавите-членки. Така например М. Лагранж заявява: "От материална гледна точа, щом е сключен във формата на международен договор, Договорът, който Съдът има за задача да прилага, може да се разглежда като Харта на Общността, а разпоредбите, произтичащи от него, като вътрешно право на същата тази Общност. Що се отнася до източниците на това право, нищо не пречи те да бъдат търсени било в международното, било най-често във вътрешното право на отделните държави-членки" (заключения по дело 17.07.1956, 8/55, Fйd. charb. de Belgique, Rec. vol. II, p.263).

В действителност понятието "източници" може да се разбира по няколко начина. То определя най-напред интелектуалния първоизточник на една идея - позоваването на правните системи на държавите-членки се анализира като тълкуване на разпоредбите на Договорите. Става въпрос за изясняването на едно или друго понятие според смисъла му в отделните национални правни системи. Обикновено терминът "източници" определя правния произход на дадена разпоредба. Позоваването на правото на държавите-членки може да се свързва както със самия Договор (виж чл. 215, ал. 2 ДЕИО (нов чл. 288 ДЕО) и по-долу № 50), така и с инициатива на Съда, който по преториански заимства от националните правни системи тези разпоредби или принципи, които са му необходими. С настоящото решение се постъпва именно по този начин.

Съдът никога не е обяснявал подробно условията за подобно позоваване на националното право. Решенията, които третират този въпрос най-често се ограничават до това да потвърдят или отхвърлят съвсем лаконично съществуването на "принцип, общ за държавите-членки". Тук са възможни две съображения.

Първото е свързано с изясняването на случаите, в които е оправдано Съдът на ЕО да се позове на националните правни системи, като очевидно не става дума за случаите, предвидени в Договорите. Позоваването има само допълващ характер. Целта е или тълкуване на Общностното право (виж по-долу № 10-13), или запълване на празнотите в него, които изправят Съда пред опасността да откаже да даде правосъдие, какъвто е случаят в настоящото решение, или се превръщат в пречка за усъвършенстването на Общностния правопорядък във важни за утвърждаването на правото области, какъвто е случаят с основните права (виж сл. реш.).

Второто засяга условията, при които дадена разпоредба или принцип от вътрешното право на държавите-членки могат да бъдат възприети в правото на Общността. На практика този въпрос може да се разглежда в два последователни аспекта - качеството на принцип или норма във вътрешната правна правни системи и способността на Общностното право да го интегрира.

Що се отнася до характеристиките на принципа или на нормата, решението изглежда лесно - достатъчно е те да бъдат "общи", както е посочено и в чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 от Договора. Простотата на това условие е само привидна, тъй като остава да се изясни степента на "общност", която трябва да притежават принципът или нормата (виж заключенията на К. Рьомер по делото от 2.12.1971, 5/71, Aktien Zuckerfabrik Schцppenstedt, p. 991, където е изложена доктрината за "долната граница").

Практиката разкрива, че решенията до голяма степен зависят от личната преценка на съдията. Ето защо Съдът може да заяви, от една страна, "че равностойността на определени такси и мита не може да се оценява според случайни и понякога противоречиви критерии и разграничения, произтичащи от правото и доктрината на всяка държава-членка в областта на финансите" (16.06.1966, 52/65, R.F.A., p.227, concl. K. Roemer) и, от друга, "че може да се направи разграничение между данък и финансово задължение, като правните системи на отделните държави го признават под различни наименования" (8.02.1968, 32/67, IGF van Leeuwen, p.63, concl. K. Roemer). След като констатира, че конвенцията от 27 септември 1968 г. относно съдебната компетентност "често използва изрази и правни понятия от гражданското, търговското и процесуалното право, които имат различно значение в различните държави-членки", Съдът поставя въпроса "дали тези изрази и понятия следва да бъдат разглеждани като автономни и следователно общи за всички държави-членки или като материални разпоредби на правото за всеки конкретен случай". Съдът отклонява даването на цялостен отговор на този въпрос (6.10.1976, 12/76, Ind. Tessili Italiana Como, p.1473, concl. H. Mayras).

Признаването на един принцип за общ не е достатъчно, за да се превърне той в част от Общностния правен ред. Последният трябва да е в състояние да го интегрира. Генералните адвокати не са единствените, които изтъкват това условие (виж заключенията на К. Рьомер по делото от 13.02.1969 г., 14/68, Walt Wilhelm, p.26 по повод принципа non bis in idem, който "не би бил валиден, когато става въпрос за връзката между националното и Общностното право"). Съдът прави същото под формата на особено мнение: "с уговорка по въпроса за приложимостта на идеята за необосновано обогатяване в отношенията между администрацията и служителите" (11.07.1968, 26/67, H. Danvin, p.464, concl. J. Gand). Съдът извършва анализа на юриспруденцията въз основа на това изискване (18.05.1982, 155/79, A. M. et S., p.1575, concl. G. Slynn).


2. Общи принципи, закрепени от Съда.

В качеството им на "принципи, общи" за правните системи на държавите-членки Съдът е инкорпорирал в правото на Общността редица принципи, различни по своята същност. Като се изключи сферата на извъндоговорната отговорност (виж по-долу № 50), това са:

а) Принципите, регламентиращи отмяната на административни актове, пораждащи субективни права. Впоследствие юриспруденцията ще ги разграничи от националния им източник, за да ги обвърже с правната сигурност (виж предходното решение).

б) Принципът на равенството пред икономическите правила. Съдът е посочил, че този принцип допуска диференциация, при условие, че тя "отговаря на различия в условията" (21.06.1958, 8/57, Hts fourneaux et acieries belges, p. 223, concl. M. Lagrange).

в) Принципът на полезния ефект като тълкувателен принцип (виж по-долу № 12).

г) Принципът на разграничение между данъци и такси (8.02.1968, 32/67, I.G.F. van Leeuwen, горецитирано).

д) Принципът за необоснованото обогатяване (11.07.1968, 26/67, H. Danvin, горецитирано).

е) Принципът за континюитет на правните структури (25.02.1969, 23/68, Klomp, p.43, concl. J. Gand).

ж) Принципът за йерархията на правните разпоредби, доколкото се основава на разграничението между общите и изпълнителните, като позволява деконцентрация на правомощията за приемането на последните (17.12.1970, 25/70, Kцster, p.1161, concl. A. Dutheillet de Lamothe, виж по-долу № 28).

з) Принципът, според който писмено волеизявление произвежда своя ефект веднага щом стане достояние на получателя (10.12.1957, 8/56, A.L.M.A., p.179, concl. M. Lagrange).

и) Принципът на конфиденциалност на кореспонденцията на адвокатите и на техните клиенти (виж по-долу № 31).

й) Принципът за правото на съд (15.05.1986, 222/84, Johnson, p.1663, concl. M. Darmon).

к) Принципът на зачитане на търговските тайни на предприятията (24.06.1986, 53/85, Akso, p. 1985, concl. C. O. Lenz).

Налице са и други понятия, общи за правните системи на държавите-членки, но те са по-скоро от смесен тип. Това се отнася за т.нар. "непреодолима сила" (force majeure или vis maior). Съдът посочва, че непреодолимата сила "има различно съдържание в различните правни клонове и сфери на приложение". Оттук той прави извода, че "нейното значение следва да се определя в зависимост от законовата рамка, в която тя произвежда своя ефект" (11.07.1968, 4/68, Schwartzwaldmilch, p.549, concl. J. Gand - 30.01.1974, 158/73, Kampffmeyer, p. 101, concl. J. P. Warner) и отбелязва, че това е така в националните правни системи (14.02.1978, 68/77, IFG, p.371, concl. J. P. Warner). Всички аргументи изглежда отхвърлят съществуването на подобен принцип, свързано с еднаквост на понятието. Съдът от своя страна посочва характеристики (външни причини с неизбежни и непреодолими последици, които обективно правят невъзможно изпълнението на задълженията), които са формулирани толкова общо, че утвърждават обратното решение (18.03.1980, 154/78, Valsabbia, p. 907, concl. J. P. Warner - comp. 12.07.1984, 209/83, Valsabbia, p. 3089, concl. P. VerLoren van Themaat - 13.11.1984, 98/83, Van Gend en Loos, p.3763, concl. F. Mancini - 22.01.1986, 266/84, Denkavit France, p. 149, concl. C. O. Lenz).

Съгласно юриспруденцията щом непреодолимата сила не предполага абсолютна невъзможност, то остава изискването бездействието да се дължи на странични, непредвидими и анормални обстоятелства, чиито последици не могат да бъдат избегнати въпреки всички положени усилия (27.10.1987, 109/86, Theodorakis, p.4319, concl. G. Slynn).

Непреодолимата сила следователно е неприложима в случаите на измама или небрежност на служителите на субекта, който се позовава на нея (8.03.1988, 296/86, Mc Nicholl, p.1491, concl. J. Mischo). При никакви обстоятелства тя не може да породи в полза на даден субект право, което съответната регламентация не предвижда (17.05.1988, 84/87, Erpelding, p.2647, concl. M. Darmon).

Наред с това съдебната практика допуска позоваване на идеите за законна защита и състояние на необходимост. Остава под съмнение въпросът дали те имат значението на общи принципи (18.03.1980, 154/78, Valsabbia, горецитирано).


Untitled Page