COSTA СРЕЩУ E.N.E.L.


ПРИМАТ - ОСОБЕНОСТИ - ПОСЛЕДИЦИ


15 юли 1964 г.

Преюдициално заключение по запитване на Giudice conciliatore de Milan - дело 6/64

Rec., 1964, р. 1141, concl. М. Lagrange


. . .

Аргумент от липсата на необходимост от тълкуване.


Имайки предвид,

че италианското правителство претендира "абсолютна недопустимост" на искането на Помирителния съд на Милано с мотива, че като национален правораздавателен орган, прилагащ вътрешното право, не може да се позове на чл. 177 (нов чл. 234);

че за разлика от обикновените международни договори, Договорът за създаване на ЕИО установява самостоятелен правен ред, интегриран в правната система на държавите-членки от момента на влизане в сила на Договора и който националните правораздавателни органи са длъжни да прилагат;

че, създавайки Общност с неограничен срок на съществуване, със собствени правомощия, юридически персоналитет, собствена дееспособност и право да бъде представлявана в международен план и по-конкретно с реални правомощия, произтичащи от ограничаването на суверенитета или прехвърлянето върху Общността на определени правомощия от държавите-членки, които ограничават, макар и в ограничени сфери, суверенните си права и така създават една система от правни норми, обвързващи както тях самите, така и техните граждани;

че включването в правото на всяка държава-членка на разпоредби, произтичащи от Общностен източник и по-общо - от буквата и духа на Договора - довеждат до невъзможност държавите-членки да предоставят на едностранна и последваща тяхна мярка предимство пред правопорядъка, който те самите са приели на реципрочна основа;

че правната сила на Общностните норми не може да варира в отделните държави в зависимост от последващи вътрешни закони, без така да се застраши постигането на целите на Договора, посочени в чл. 5 (нов чл. 10), ал. 2, или да се осъществи дискриминация, забранена по чл. 7 (отменен, сега забраната е по чл. 13 - б.р.);

че задълженията, произтичащи от Договора за ЕИО, не биха били безусловни, а само евентуални, ако могат да бъдат поставени под въпрос от бъдещи законодателни мерки на подписалите го страни;

че правото на държавите на едностранни действия се признава само по силата на конкретни и специални клаузи (напр. чл. 15, чл. 93, § 3, чл. 223-225);

че, от друга страна, позволените на държавите-членки нарушения на Договора са предмет на разрешителна процедура (напр. чл. 8, § 4, чл. 17, § 4, чл. 25, чл. 26, чл. 73, чл. 93, § 2, т. 3 и чл. 226), която би била безпредметна, ако държавите-членки можеха чрез обикновен закон да избегнат изпълнението на задълженията по Договора;

че приматът на правото на ЕО се потвърждава от чл. 189 (нов чл. 249), според който регламентът е "задължителен" и "пряко приложим във всички държави-членки";

че тази разпоредба, по която няма никакви резерви, би била безсмислена, ако една държава можеше едностранно да я обезсили чрез вътрешни законодателни мерки, които да имат предимство пред Общностни норми;

че от изложените съображения следва, че поради своя специфичен и оригинален характер обективното право, произтичащо от Договора, не може да бъде отменено от вътрешноправни разпоредби, независимо от вида им, без така да се лиши от Общностния си характер и без да се постави под въпрос правна основа на самата Общност;

че прехвърлянето на договорни права и задължения от вътрешната правна система на държавите-членки върху тази на Общността окончателно ограничава суверенните им права и те не могат впоследствие да се позовават на едностранни мерки, несъвместими с идеята за Общността...


КОМЕНТАР:

Това е едно от най-известните решения в практиката на Съда, тъй като потвърждава "предимството" или с други думи примата на правото на ЕО пред това на държавите-членки. Въпреки че това е била една от идеите на инициаторите на европейската интеграция, приматът не е изрично споменат в разпоредбите на Договорите. Идеята за предимството на Общностното право пред вътрешното е плод на "федералния подход". По своя характер, обаче, този подход е по-скоро политически, отколкото правен и поражда не само надежди, но и съпротива.

СЕО също разглежда този въпрос от друг ъгъл и не изхожда от постулати. Той привежда толкова ясни аргументи и прилага така последователен подход, че заключението се налага като очевидна необходимост.

Когато трябва да се решава стълкновение между норми, технически възможни са два метода. Първият би бил нормите да се сравняват с помощта на тъждествени или поне аналогични категории. Разбира се, най-често прилагат този подход националните правораздавателни органи, които са приковани към националния си правен ред, и за които директният ефект на правото на ЕО, вариращ в различните разпоредби, води до много случаи на двустранни стълкновения.

Вторият метод пък разчита на цялостен подход, който разглежда самостоятелно националните правни системи и Общностния правен ред и утвърждава върховенството му над тях. Подобно решение нямаше да бъде проблем, ако можеше да се извлече от някаква устройствена или институционална йерархия, каквато, обаче, не съществува. Ето защо СЕО предпочита да се опре на цялостна по своя характер концепция, която произтича от самата логика на Общностния правен ред.


1. Вътрешноправно измерение на проблема.

Във вътрешен план въпросът за върховенството на правото на Общността пряко или косвено се поставя във връзка с конституционосъобразност, от една страна, и законосъобразност, от друга страна.

Въпросът за съответствието с Конституцията се разглежда на две нива. Това са най-напред самите Договори или техните изменения, които са били обсъждани по различни поводи в държави-членки, притежаващи система за конституционен контрол. На второ място става въпрос за конституционността на Производното право, обсъждано най-вече във връзка със зачитането на основните права на човека.

Законосъобразността е другият аспект на проблема за конфликта във вътрешен план между Общностно и национално право. Противоречието с по-стари законодателни актове изглежда е разрешено без особени затруднения. Не така обаче стои въпросът с последващите закони. В Белгия проблемът бива лесно решен в полза на върховенството на правото на ЕО. В други държави-членки той слага началото на спорни съдебни практики, които постепенно се нормализират на основата на юриспруденцията на Съда на ЕО.

Липсата на единство и наличието на трудности се усещат както в начина на поставяне на проблема, така и в начина за разрешаването му. Възможни са два случая: използване на традиционните методи за намаляване на противоречията между класическото Международно и вътрешното право, което може да доведе до противоречиви заключения, или прилагането на критерии, присъщи на всяка местна система, което може да носи отпечатъка на географската относителност. И двата метода са еднакво неподходящи да предложат решение, отговарящо на спецификата на правото на ЕО. Положението става още по-сложно, тъй като тези методи не позволяват на националния съд, прилагащ правото на ЕО в обхванатите материи, поради самия факт на директния ефект, да се освободи от влиянието, което оказват върху него принципите на вътрешния правен ред, наред с възможното участие на законодателната или изпълнителната власт в развитието на това право. Изходът следователно може да се търси в някакъв цялостен подход, който произтича от самата логика на правния ред на Общността и единствено от нея.


2. Разрешението на СЕО, произтичащо от логиката на Общностния правен ред.

Най-авторитетните представители на доктрината отчитат в една или друга степен необходимостта от подобно цялостно решение. В своите заключения генералните адвокати недвусмислено посочват, че именно на СЕО се пада да намери разрешение.

Отправната точка за това може да се открие в идеята за Общ пазар като цел на интеграционния процес. Формулирана с правни термини, тя намира израз в собствен правен ред, спрямо който важат изискванията на този процес: единство, еднообразност, ефективност. Съдът е намерил основания за директната приложимост именно в тази доктрина (виж по-горе № 21). На същата основа и включвайки в анализа интегрирането на Правото на ЕО в правните системи на държавите-членки, СЕО обосновава и върховенството му.

В духа и смисъла на решението Van Gend en Loos Съдът трупа отделни указания, за да разкрие дълбоката им обвързаност и да докаже, че юридическата основа на Общността предполага не само безусловно включване на Общностното право във вътрешния правен ред, но и това, "изпълнителната му сила" навсякъде да е еднаква, т.е. Правото на Общността да има предимство пред всяка национална разпоредба, независимо от характера й, която пречи на приложението му или дори променя еднообразното му действие.

СЕО повече няма да се отклони от така формулирания принцип. За да покаже, че е намерено универсално средство за разрешаване на противоречия, той сам прилага този принцип както относно съответствието с Конституцията, така и относно законосъобразността.

По въпроса за конституционността показателни са решенията по дела 9/65 (22.06.1965, Acciaierie San Michele, p.35) и 11/70 (виж по-горе № 8). В решението по второто дело, след като възпроизвежда буквално част от мотивите си по настоящото решение, СЕО посочва, че "позоваването на противоречие с конституционни принципи или на основните права, провъзгласени в Конституцията на дадена държава-членка, не засяга валидността или действието на общностен акт на територията на тази държава". Гаранции за тези права следва да се търсят в самото право на Общността.

Трайна практика на СЕО е да отказва да приема аргументи, свързани с конституционното устройство на държавите-членки, затруднения при функционирането им и най-общо - разпоредби, практики или положения от техния вътрешен правен ред като оправдание за неизпълнението на задълженията им (виж по-долу № 25).

Що се отнася до противоречията между правото на Общността и последващото законодателство, принципът за разрешаването им ще бъде потвърден, а приложното му поле разширено от Договора и по отношение на регламентите (14.12.1971, 43/71, Politi, p.1030, concl. A. Dutheillet de Lamothe - 7.03.1972, 84/71, Marimex, p.89, concl. K. Roemer).

Затвърдено като продължение на директния ефект, върховенството е негово необходимо допълнение във вътрешен план. Както вече беше споменато, държавата-членка, чието право не съответства на Общностните разпоредби, може да изпадне в положение, което се санкционира с производство по установяване на неизпълнение на Договорите. Ако обаче директният ефект предоставя на частноправните субекти възможност за ефективни действия в защита на техните права (както това е посочено от Съда в решението Van Gend en Loos), върховенството позволява на националния съд, към който са се обърнали тези лица, да преодолее пречките, породени от националното му право. Негова задача е да разрешава противоречията, а не да постоянно да отхвърля националните разпоредби, дори когато те се окажат съвместими с Общностното право (13.02.1969, 14/68, Walt Wilhelm, p.1, concl. K. Roemer).

Обединявайки всички тези аргументи в едно заключение, което има принципно значение поради неговата яснота и категоричност на твърденията, СЕО решава, че "националният съдия, натоварен в рамките на своята компетентност с приложението на разпоредбите на правото на ЕО, е длъжен да осигурява цялостното им действие. При нужда и по собствено решение той може да остави неприложена всяка вътрешна норма, (дори последваща), която противоречи на Общностните норми без да се налага да иска или да чака предварителното й отстраняване чрез законодателни или всякакви други конституционни средства" (9.03.1978, 106/77, Simmenthal, p.629, concl. G. Reischl - пост. практика: 4.02.1988, 157/86, Murphy, p.673, concl. C. O. Lenz - 4.06.1992, C-13/91, Debus, I, p.3617, concl. W. van Gerven).

Несъвместимостта на вътрешен законодателен акт с правото на ЕО съвсем естествено прави несъвместимо и наказанието, постановено на негова основа (10.02.1982, 21/81, Bout, p.381, concl. G. Reischl).


Untitled Page