КОМИСИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ СРЕЩУ СЪВЕТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ - ДЕЛО 22/70


ОБЩНОСТИ - ПРАВОМОЩИЯ - ПОДЕЛЯНЕ С ДЪРЖАВИТЕ-ЧЛЕНКИ


31 март 1971 г.

Rec., 1971, р. 263, concl. A. Dutheillet De Lamothe


1. Относно предварителния въпрос.


Имайки предвид,

че Комисията счита, че чл. 75 (нов чл. 71) от Договора, който предоставя на Общността широко определени правомощия за осъществяването на общата транспортна политика, трябва да се прилага както по отношение на външните отношения, така и спрямо вътрешните мерки, предприемани в разглежданата област;

че полезният ефект на тази разпоредба би бил опорочен, ако правомощията, които тя предвижда, и в частност това за приемането на "всякакви други подходящи разпоредби" по смисъла на § 1, с) от цитирания член не засягаха сключването на споразумения с трети страни;

че ако в началото тази компетентност не включва транспортната сфера в нейната цялост, тя се превръща в обща и изключителна в съответствие с постепенното въвеждане на обща политика в този отрасъл;

Имайки предвид,

че Съветът от своя страна изтъква, че, тъй като става въпрос за предоставена компетентност, правомощието за сключване на споразумения с трети страни може да се приеме само на основата на изрична разпоредба в Договора;

че в частност чл. 75 (нов чл. 71) визира единствено вътрешни за Общността мерки и не трябва да се тълкува разширително и спрямо сключването на международни договори;

че дори нещата да стоят по друг начин, разглежданата компетентност не би могла да бъда обща и изключителна, а най-много поделена с държавите-членки.

Имайки предвид,

че при липса на специални разпоредби в Договора относно преговорите и сключването на международни договори в областта на транспортната политика е уместно позоваването на общата система на правото на Общността в частта за отношенията с трети страни;

че чл. 210 (нов чл. 281) установява, че "Общността е юридическо лице";

че смисълът на тази разпоредба, намерила място в самото начало на Част шеста на Договора, посветена на "общите и заключителни разпоредби", се състои в това, че във външните си отношения Общността се ползва с правото да влиза в договорни отношения с трети страни с оглед на целия спектър от цели, предвидени в Първа част на Договора;

че за да се определи дали в конкретния случай е налице компетентност на Общността да сключва международни договори, трябва да се вземе под внимание както цялата система на Договора, така и материалноправните му разпоредби;

че подобна компетентност може да се изведе не само от изрични норми на Договора, какъвто е случаят с чл. 113 (нов чл. 133) и чл. 114 (отменен с ДА) относно търговските и тарифни споразумения и чл. 238 (нов чл. 310) относно споразуменията за асоцииране, но и от други разпоредби на Договора, както и от актове на институциите, приети в съответствие с тези разпоредби;

че винаги, когато с оглед прилагането на предвидена в Договора обща политика, Общността предприема мерки, с които под една или друга форма се въвеждат общи правила, държавите-членки вече не разполагат с правото самостоятелно или дори колективно да сключват договори с трети страни, които пораждат задължения, засягащи тези правила;

че всъщност с оглед въвеждането на въпросните общи правила единствено Общността е в състояние да поема и изпълнява с произтичащите от това последици за Общностния правен ред задължения по отношение на трети страни;

че следователно при прилагането на разпоредбите на договора режимът на вътрешните за Общността мерки не би могъл да се отдели от този на външните отношения;

Имайки предвид, че въвеждането на обща политика в областта на транспорта е изрично споменато в чл. 3, е) сред целите на Общността и че според чл. 5 (нов чл. 10) държавите-членки трябва, от една страна, да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на задълженията, произтичащи от Договора или от актове на институциите, и от друга, да се въздържат от каквато и да било мярка, която би могла да застраши постигането на целите на Договора;

че при съпоставяне на тези разпоредби се налага изводът, че доколкото Общностните правила се приемат с оглед постигане целите на Договора, държавите-членки не могат да поемат извън рамките на общите структури задължения, които засягат въпросните правила и тяхното значение;

Имайки предвид,

че съгласно чл. 74 (нов чл. 70) целите на Договора, свързани с транспорта, се осъществяват в рамките на обща политика;

че за тази цел чл. 75 (нов чл. 71), § 1 овластява Съвета да приема общи правила, както и "всякакви други подходящи разпоредби";

че според ал. а) на същия член тези общи правила "са приложими по отношение на международния транспорт от и за територията на държава-членка или преминаващ през територията на една или повече държави-членки";

че разпоредбата важи и за превозите от или за трети страни в тази част от маршрута, разположена на територията на Общността;

че това предполага, че компетентността на Общността обхваща отношения, които са предмет на Международното право и налага необходимостта от сключването в разглежданата област на споразумения със засегнатите трети страни;

че ако е истина, че текстовете на чл. 74 (нов чл. 70) и чл. 75 (нов чл. 70) не предвиждат изрично в полза на Общността компетентност за сключване на международни договори, влизането в сила на 25 март 1969 г. на Регламент 543/69 на Съвета относно хармонизацията на определени разпоредби от социален характер в областта на сухопътния транспорт все пак има за цел да предостави на Общността необходимата компетентност да сключва с трети страни споразумения относно материята, уредена със същия регламент;

че подобно предоставяне на компетентност е изрично признато в чл. 3 от споменатия регламент, където се посочва, че "с оглед прилагането на настоящия регламент Общността може да води преговори с трети страни";

Имайки предвид,

че материята, свързана с Европейското споразумение за авто-транспорт, спада към сферата на приложение на Регламент 543/69 и че от момента на влизане в сила на този регламент Общността разполага с компетентност да води преговори и да сключва споразумения;

че се изключва възможността за конкурираща компетентност на държавите-членки, като всяко действие извън рамките на общите структури се счита за несъвместимо с единството на общия пазар и еднообразното прилагане на правото на Общността;

че въпросът за допустимостта трябва да се решава именно в светлината на това правно положение;


2. Относно допустимостта на иска


. . . (виж по-долу № 37).


3. По същество.


Имайки предвид,

че Комисията оспорва най-вече валидността на акта от 20 март 1970 г., тъй като счита, че той противоречи на разпоредбите на Договора и по-специално на чл. 75 (нов чл. 71), чл. 228 (нов чл. 300) и чл. 235 (нов чл. 308) относно разпределението на компетенциите между Съвета и Комисията, а оттук засяга и правата, които Комисията е призвана да упражни при преговорите относно Споразумението;

а) Основание, извлечено от нарушаването на чл. 75 (нов чл. 71) и 228 (нов чл. 300).

Имайки предвид,

че като държи сметка за произтичащото от чл. 75 (нов чл. 71) предоставяне на компетентност в полза на Общността, Комисията изтъква, че Общността следва да води преговорите и да сключи Споразумението в съответствие с процедурата, предвидена в чл. 228 (нов чл. 300), § 1;

че по силата на тези разпоредби Съветът може във всеки един случай да прави преценка на необходимостта от сключване на споразумения с трети страни, но не и да решава самостоятелно кой способ е по-подходящ - междуправителствения или Общностния;

че ако се спре на първия, Съветът би изправил Комисията пред невъзможността да изпълни поставената й с Договора задача в областта на преговорите с трети страни;

Имайки предвид,

че при липса на специални разпоредби в Договора, приложими спрямо договарянето и влизането в сила на въпросното споразумение, е уместно приложимите разпоредби да се отделят от съвкупността от текстове в Договора, имащи отношение към преговорите по повод Споразумението;

Имайки предвид,

че разпределението на компетенциите между Общностните институции във връзка с воденето на преговори и влизането в сила на Споразумението трябва да се осъществи в съответствие както с разпоредбите относно общата транспортна политика, така и с тези, които уреждат сключването на споразумения от страна на Общността;

че по силата на чл. 75 (нов чл. 71) Съветът, по предложение на Комисията и след консултации с Европейския парламент и Икономическия и социален комитет, приема необходимите разпоредби с оглед осъществяването на общата транспортна политика;

че според чл. 228 (нов чл. 300), § 1, когато се предвижда сключването на споразумения с една или повече държави или с международни организации, Комисията, на която се предоставят по-широки правомощия, води преговорите, а Съветът сключва споразумението;

че чл. 116 (нов чл. 135), ал. 1 също трябва де се вземе предвид, тъй като преговорите са били в рамките на Икономическата комисия на обединените нации за Европа и тъй като според него с приключването на преходния период държавите-членки осъществяват само "общи действия в рамките на международни организации с икономически характер", като прилагането на тези общи действия е от компетенцията на Съвета, по предложение на Комисията;

Имайки предвид,

че съпоставянето на различните разпоредби разкрива, че, когато става въпрос за въпрос от една обща политика, държавите-членки във всички случаи дължат солидарно действие в защита на интересите на Общността;

че актът на Съвета от 20 март 1970 г. затвърждава тази солидарност и в този смисъл не би могъл да даде повод за критика;

че от целия комплекс от разпоредби и по-специално от текста на чл. 228 (нов чл. 300), § 1 следва, че правото да сключва споразумения принадлежи на Съвета;

че Комисията от своя страна може да се включи по два начина - като упражнява произтичащото от чл. 75 (нов чл. 71) и чл. 116 (нов чл. 135) право да прави предложения, от една страна, и като води преговори по силата на чл. 228 (нов чл. 300), § 1, ал. 1, от друга;

Имайки предвид,

че разпределението на компетенциите между институциите обаче би било реалност само в случай на преговори в момент, в който на Общността действително е била предоставена компетентност по силата на самия Договор или на разпоредби, приети от институциите;

че в тази връзка трябва да се отбележи, че първоначалната версия на Споразумението от 1962 г. е била формулирана по време, когато поради незадоволителното развитие на общата транспортна политика сключването на това споразумение е било от компетентността на държавите-членки;

че подготовката, в хода на която е приет спорният акт, не е имала за цел изработването на ново споразумение, а само внасянето на необходимите промени във версията от 1962 г., за да може споразумението да бъде ратифицирано от всички договарящи се страни;

че в това отношение преговорите относно Споразумението са типичен случай, тъй като започването им и една значителна част от подготвителната работа, осъществена в рамките на Икономическата комисия за Европа, предшестват предоставянето на компетенции на Общността с Регламент 543/69;

че на 20 март 1970 г. Съветът е взел решение по отношение на ситуация, при която той вече не разполага с пълната свобода да се разпорежда в отношенията с трети страни, участващи в същите преговори;

че на този етап от преговорите предложението към заинтересованите трети страни за обсъждане на новото разпределение на компетенциите в рамките на Общността би могло да застраши успешното им приключване, както впрочем посочва и представителят на Комисията по време на разискванията на Съвета;

че в подобна ситуация и предвид факта, че предмет на разглеждане са именно правомощията на Съвета и на Комисията, тези две институции, в съответствие с чл. 15 от Договора за сливане на изпълнителните органи на трите Общности от 8 април 1965 г., трябва да се споразумеят относно подходящите способи за сътрудничество с оглед ефикасната защита на интересите на Общността;

че от протокола от заседанието от 20 март 1970 г. става ясно, че Комисията не се е възползвала от визираното в чл. 75 (нов чл. 71) и чл. 116 (нов чл. 135) право да внася предложения, нито пък е изискала прилагането на чл. 228 (нов чл. 300), § 1 относно правото й да води преговори;

че следователно са налице основания да се заключи, че в хода на преговорите и чрез сключването същевременно на споразумение, съгласно правилата, определени от Съвета, държавите-членки са действали и продължават да действат в интерес и за сметка на Общността и в съответствие със задълженията им, произтичащи от чл. 5 (нов чл. 10) на Договора;

че при тези обстоятелства, постановявайки решение в условията на съвместни действия на държавите-членки, Съветът не е нарушил задълженията, произтичащи от текстовете на чл. 75 (нов чл. 71) и чл. 228 (нов чл. 300);

че при това положение твърдението трябва да бъде отхвърлено.

б) Други основания, изложени от Комисията (чл. 235 (нов чл. 308); липса на мотиви).

Имайки предвид,

че Комисията изтъква, че с оглед на изискванията, свързани с прилагането на общата транспортна политика, Съветът е трябвало да осъществи правомощията си на основание на чл. 235 (нов чл. 308), а не на чл. 75 (нов чл. 71);

че Съветът е на мнение, че при наличието на възможност за съвместни действия на държавите-членки не е било необходимо да прибягва до тази разпоредба и че Комисията никога не би поела инициативата, както изисква цитираната разпоредба;

Имайки предвид,

че въпреки че чл. 235 (нов чл. 308) оправомощава Съвета да приема "всички необходими разпоредби", вкл. и в областта на външните отношения, той не поражда задължение, а предоставя на Съвета възможност, неупражняването на която не засяга валидността на акта и поради това основание също трябва да бъде отхвърлено;

Имайки предвид,

че Комисията твърди също, че атакуваният акт не посочва никъде правното си основание и няма никакви мотиви;

Имайки предвид,

че изискванията по отношение на регламентите, директивите и решенията, посочени в чл. 190 (нов чл. 253), не се отнасят за акт от особен характер, какъвто е този от 20 март 1970 г.;

че участието на Съвета в предварителните разисквания е дало на Комисията всички правни гаранции, които чл. 190 (нов чл. 253) има за цел да осигури по отношение на трети страни, засегнати от посочените в него актове;

Имайки предвид,

че следователно искът трябва да бъде отхвърлен...


КОМЕНТАР:

Създаването на Общностите се свързва с прехвърляне на компетенции в полза на техните институции. В същото време обаче държавите-членки си запазват всички атрибути, присъщи на държавата както в международен, така и във вътрешен план. От това са произтекли и все още произтичат деликатни въпроси относно разпределението на компетенциите, които СЕО трябва да разреши. Такъв е случаят и с настоящото решение. Неговата известност се дължи на факта, че възгледът, застъпен в него, впоследствие непрекъснато се потвърждава и препотвърждава (виж най-вече Декларация №10 от Заключителния акт към Договора за ЕС).

Преди да разгледаме разрешението на проблема в практиката на СЕО, най-напред в областта на външните отношения, а след това и в рамките на Общностния правен ред, е необходимо да се направи едно чисто терминологично уточнение. Става въпрос за "конкуриращата" компетентност.


1. Въпросът за конкуриращата компетентност.

Настоящото решение недвусмислено посочва, че в областта на външните отношения компетентността на Общността, от момента на нейното създаване, "изключва възможността за конкурираща компетентност на държавите-членки". В своето становище 1/75 (виж по-горе № 5), както и в решенията си от 15.12.1976 г. (41/76, Donckerwolke, p.1045, concl. F. Capotorti) и 5.05.1981 г. (804/79, Commission c/ Royaume Uni, p.1045, concl. G. Reischl) Съдът отхвърля съществуването на "паралелни" компетенции в областта на общата търговска политика.

Този радикален възглед, изключващ "смесените" споразумения, впоследствие се е наложило да бъде смекчен. Съдът обаче потвърждава становището си и му придава още по-голямо значение с мотива, че мисията на Общността и целите на Договора биха били еднакво компрометирани, ако държавите-членки разполагат с правото да сключват международни договори, съдържащи норми, които могат да засегнат или изменят значението на разпоредби, приети и в области извън обхвата на общите политики (19.03.1993, avis 2/91).

В рамките на Общностния ред нещата стоят по обратния начин, тъй като Съдът не отхвърля веднага тезата за конкуриращите компетенции, като въпросът трябва да бъде уреден в съответствие с принципа за върховенството на Общностното право (13.02.1969, 14/68, Walt Wilhelm, p.1, concl. K. Roemer). Последвалата съдебна практика обаче постепенно се ориентира към решения, които недвусмислено изключват всяка конкурираща или паралелна компетентност и я признават само доколкото е предвидена в самото Общностно право.


3. Разпределение на компетенциите в областта на външните отношения.

Разпределението на компетенциите между Общностите и държавите-членки в областта на външните отношения се превръща в източник на проблеми, които настоящото решение пряко или косвено засяга. Те ще бъдат представени с оглед на приноса на последвалата съдебна практика и в последователност, чиято логика предполага разглеждането на две групи аргументи.

А. На първо място анализът засяга правосубектността на Общността. В това отношение юриспруденцията е категорична. Позоваването на чл. 210 (нов чл. 281), според който "Общността е юридическо лице", отново привлича вниманието, доколкото СЕО стига до заключението, че "в областта на външните отношения Общността се ползва с правото да влиза в договорни отношения с трети страни". Вероятно поради тази причина на заден план остава едно по-ранно решение, и то измежду най-известните, в което Съдът заявява, че "Общността е дееспособна на международната сцена" (15.07.1964, 6/64, Costa c/ ENEL, виж по-горе № 23).

По-късно Съдът ще потвърди, че разпоредбата на чл. 210 (нов чл. 281), "намерила място в началото на част шеста на Договора, посветена на "общите и заключителни разпоредби", означава, че в областта на външните отношения Общността е правоспособна да поема международни задължения с оглед на целия спектър от цели, предвидени в Част първа на Договора" (14.07.1976, 3/76, Kramer, p.1279, concl. A. Trabucchi). Така становище 2/91 бива потвърдено.


Б. На второ място стои въпросът за компетентността на Общността. Когато Договорът предвижда подобна компетентност, какъвто е случаят с чл. 111 (отменен с ДА), чл. 113 (нов чл. 133) и чл. 238 (нов чл. 310) ДЕИО или с чл. 206 ДЕОАЕ, не би следвало да има трудности. Ситуацията е различна, когато липсва подобно изрично предоставяне на компетентност. На практика и едната, и другата хипотеза пораждат проблеми - в първия случай относно изключителността, а във втория относно наличието на компетентността.

Въпросът за наличието на компетентност на Общността извън рамките на изрично предоставената й с Договора може да се разглежда от две позиции. Едната я отрича, като се аргументира със самия текст и по-специално с началото на чл. 228 (нов чл. 300): "Когато този договор предвижда сключването на споразумения...". В качеството си на ограничителна разпоредба, тази формулировка придобива не толкова процедурно, колкото принципно значение. Втората позиция признава подобна компетентност, като тя дори не е изрично предоставена, а подразбираща се.

Съдът възприема именно този възглед не само в настоящото, но и в следващите си решения. Разсъжденията вървят в две посоки. На ниво принципи компетентността се свързва най-напред с правосубектността, която обхваща "целия спектър от цели, предвидени в Част първа на Договора" (настоящото решение и 14.07.1976, 3/76, Kramer, горецитирано). Впоследствие в тези принципни рамки и за всеки конкретен случай действителното наличие на компетентност се извлича от системата на Общностното право и от материалните му разпоредби. Служейки си с този метод, настоящото решение за пръв път налага въпросната формула. Тя ще бъде многократно потвърждавана в различни варианти: "Компетентността може да е резултат не само от изрично възлагане с Договора, но и да произтича имплицитно от неговите разпоредби или от актове на институциите, приети в съответствие с тях" (настоящото решение, 14.07.1976, 3/76, Kramer, горецитирано, и Становище 1/76).

Съдът постановява конкретно, че "винаги когато, с оглед прилагането на предвидена в Договора обща политика, Общността предприема мерки, с които под една или друга форма се въвеждат общи правила, държавите-членки вече не разполагат с правото да сключват договори с трети страни, които пораждат задължения, засягащи тези правила". По-късно той ще се произнесе далеч по-общо, че "винаги когато Общностното право предоставя във вътрешен план компетенции на институциите на Общността с оглед постигането на дадена цел, Общността може да поема необходимите международни задължения за осъществяването на тези цели, дори да липсват изрични разпоредби в това отношение" (26.04.1976, avis 1/76).

Става ясно, че изключителният характер на компетентността се предполага. Подобна изключителност логично следва от идеите за общност и обща политика. Във връзка с общата търговска политика Съдът ще заяви, че "становището му очевидно е несъвместимо със свободата, която държавите-членки биха запазили за себе си с цел удовлетворяване на собствените им интереси в областта на външните отношения, дори с риск да се компрометира ефикасната защита на цялостния интерес на Общността" (avis 1/75, виж по-горе № 5 - 18.02.1986, 174/84, Bulk Oil, p.559, concl. G. Slynn).

Налице са няколко отклонения от изключителния характер на компетентността на Общността в сферата на външните отношения. Така например Съдът на ЕО признава участието на определени държави-членки наравно с Общността в сключването на дадено споразумение. В същото време обаче той уточнява, че подобно участие има за цел единствено да внесе необходимите изменения в споразуменията, по които съответните държави са страни. Съдът подчертава, че въпросното участие, намерило основания в чл. 234 (нов чл. 307), не може да се разглежда като посегателство спрямо компетентността на Общността (становище 1/76, горецитирано).

Принуден да разглежда въпроса в обратна насока в рамките на Договора за ЕОАЕ, СЕО, след като припомня принципната изключителност на Общностните правомощия, изразява становището, че участието на държавите-членки в сключването на споразумения отговаря на Договора само при условие, че по силата на присъщите й компетенции Общността също е страна по споразумението, като изпълнението на договорните задължения става съобразно разпределението на правомощията между нея и държавите-членки (14.11.1978, deliberation 1/78, p.2117).

След консултации с него относно компетентността на Общността да сключи конвенциите с МОТ и по-конкретно Конвенция №170, СЕО стига до извода, че "сключването й е от компетенциите едновременно на държавите-членки и на Общността". Това на практика означава признаване на паралелна компетентност.


3. Вътрешният Общностен ред.

Разпределението на правомощията между Общностите и техните държави-членки вътре в Общностната система има не по-малко сложни и деликатни проявления. Съдебната практика е особено богата в това отношение, а принципното й значение е също толкова неравностойно, колкото и поводите за нея. По-нататък се набляга само на това, което е залегнало в трайни решения и може да послужи като илюстрация.


А. Вътрешната компетентност на Общността е предоставена и се свързва с факта, че държавите-членки са се съгласили да ограничат суверенните си права в определени области (5.02.1963, 26/62, Van Gend en Loos, виж по-горе № 1 - 15.07.1964, 6/64, Costa c/ ENEL, виж по-горе № 23).

Това общо правило е твърде несъвършено отражение на действителността. Обхватът и значението на общностното въздействие зависят не само от разглежданата област, но и от процеса на изграждане на Общия пазар, неговите изисквания, осъществяване и последици. Оказва се, че когато става въпрос за действия от икономически характер (12.12.1974, 36/74, Walrave, p.1405, concl. J. P. Warner) и с оглед на строго определените изисквания за обществен ред (28.10.1975, 36/75, Rutili, p.1219, concl. H. Mayras), възможностите за намеса от страна на държавите постепенно се ограничават.


Б. Когато става въпрос за предоставени правомощия, така установената система е ясно и аналитично определена. В своята практика Съдът продължава да оказва натиск върху нея, обосновавайки се с идеята за Общ пазар и произтичащите от това принципи на солидарност, единство и ефективност. Натискът се упражнява в две посоки - както по отношение на компетенциите на Общността, за които юриспруденцията посочва основания, предполагащи разширително тълкуване, така и спрямо правомощията на държавите, чието естество и приложно поле тя изменя.

Като прилага внимателно, но неотклонно теорията за имплицитните правомощия, Съдът изразява становището си по въпроса за общностните компетенции. Примерите за това са многобройни, а основните етапи ясно откроими.

През 1956 г. Съдът постановява, че при липса на изрични правомощия на Общността нормите, установени с Договора, включват разпоредби, без които първите не биха имали смисъл или не биха позволили разумно и полезно приложение (виж по-горе № 12). През 1960 г. Съдът посочва, че нормативните правомощия могат да произтичат имплицитно от духа или текста на Договора (15.07.1960, 20/59, Italie, p.663, concl. K. Roemer). Впоследствие, с оглед на посочените в Договорите цели, имплицитните правомощия биват признати и конкретизирани за сметка на компетенциите на държавите-членки (12.07.1962, 9/61, Pays Bas, p.413, concl. K. Roemer). Едновременно с това Съдът налага принципа за необратимото предоставяне на компетенции в полза на Общността (15.07.1964, 6/64, Costa c/ ENEL, горецитирано). Този принцип не позволява връщането на правомощия на държавите-членки, дори те да не са били упражнени (14.12.1971, 7/71, Commission c/ France - 5.05.1981, 804/79, Commission c/ Royaume Uni, p.1045, concl. G. Reischl), както и приемането на каквито и да било неблагоприятни вътрешни мерки (13.07.1972, 48/71, Commission c/ Italie, p.529, concl. K. Roemer).

От друга страна юриспруденцията засяга и въпроса за компетенциите на държавите, за да признае и дори да наложи възможности за осъществяването им (17.12.1970, 30/70, Otto Scheer, p.1197, concl. A. Dutheillet de Lamothe) с оглед на задължението за сътрудничество в името на общия интерес, а след това за да ограничи приложното им поле в името на полезния ефект на Договора (23.02.1961, 30/59, De Gesamenlijke Steenkohlenmijnen, p.1, concl. M. Lagrange) или по-общо в името на Общностната солидарност. Последната не само отхвърля всякакви едностранни мерки, приети "въз основа на независима пазарна политика" (14.12.1961, 2/62, Commission c/ Luxembourg, p.813, concl. K. Roemer), но също така засяга осъществяването на компетенциите, които държавите-членки са си запазили, доколкото това осъществяване нарушава задълженията, произтичащи от Договора (10.12.1969, 6/69, Commission c/ France, p.523, concl. K. Roemer).


Untitled Page