BARBARA ERZBERGBAU ET A. СРЕЩУ ВЪРХОВНИЯ ОРГАН НА ЕОВС - СЪЕДИНЕНИ ДЕЛА 3 ДО 18, 25 ET 26/58


ИСК ЗА ОТМЯНА НА НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНИ АКТОВЕ - ОСНОВАНИЯ - ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ - ЛИПСА НА КОМПЕТЕНТНОСТ


10 май 1960 г.

Rec., 1960, р. 367, concl. М. Lagrange


. . .

Относно компетентността.


1. Имайки предвид,

че като напомнят, че компетентността на Върховния орган, визирана в § 10, ал. 7 от Конвенцията (относно преходните разпоредби), изтича на 9 февруари 1958 г., ищците оспорват правомощията му да приеме решенията, съобщени с писмо от 12 февруари 1958 г;

че дебатите и направените на заседанието разяснения свидетелстват, че въпросните решения са били приети на 9 февруари 1958 г. вечерта и че към тази дата те са били напълно завършени в своята цялост, като доказателство за това е протоколът от заседанието, както и представянето на проектите, обсъждани на него;

че от обстоятелствата, представени от страните, е видно, че фактът, че тези решения са били приети на последната за това дата - 9 февруари, се обяснява с искането на федералното правителство в последния момент към Върховния орган да преразгледа вече обявената си позиция, както и със загрижеността на Върховния орган да изпълни задълженията си спрямо своя събеседник, загриженост, която го кара да добави решенията, за да може да ги обсъди отново;

че за да влязат в сила, те трябва да бъдат официално съобщени на федералното правителство във възможно най-кратък срок, както е и направено, но това не променя факта, че в конкретния случай решенията са били приети в рамките на преходния период;

че няма съмнение, че атакуваните решения са били взети своевременно;


2. Имайки предвид,

че ищецът по дело 18/58 изтъква също така, че Върховният орган не е бил компетентен да вземе решение относно чл. 71, b от тарифната таблица за навигацията по Mittellandkanal, тъй като по тази таблица се определят обществени такси за преминаване, а това е материя, свързана с данъчния суверенитет на държавите-членки;

че подобна теза не може да бъде възприета, като се има предвид, че в случая става въпрос за такса за използването на обществени транспортни пътища, която такса представлява един от съставните елементи на цената на водния транспорт;

че Върховният орган следователно не превишава компетенциите си, когато разглежда намаляването на тази такса като въвеждане на специална транспортна тарифа по смисъла на чл. 70, ал. 4;

че същият ищец твърди, че Върховният орган се е произнесъл несправедливо и случайно по въпрос за водния транспорт в решение, което визира тарифите за железопътен транспорт и че Върховният орган е трябвало, преди да приема каквито и да било решения, да проучи комплекса от данъчни системи на държавите-членки, доколкото те засягат вътрешните водни транспортни пътища;

че тази теза също трябва да бъде отхвърлена;

че като се има предвид непосредственото влияние на цитирания чл. 71, b) върху специалната тарифа 6 В 33, Върховният орган с право е проучил мълчанието на споменатия член и стига до заключението, че по този въпрос няма сходен случай;

че, накрая, що се отнася до искането на ищеца за предварителен анализ, трябва да се отбележи, че подобна възможност не е предвидена никъде в Договора...


КОМЕНТАР:

След като определят условията за допустимост на исковете за отмяна на незаконосъобразни актове чл. 33 ДЕОВС, чл. 173 (нов чл. 230) ДЕО и чл. 146 ДЕОАЕ изброяват по един и същи начин основанията за завеждането на подобни искове: липса на компетентност, съществено процесуално нарушение, нарушение на Договора или на всяка разпоредба относно прилагането му и злоупотреба с власт. Преди настоящото решение да бъде разгледано като илюстрация на завеждането на иск на основание липса на компетентност, е уместно да се направят някои бележки от общ характер.


1. Системата на четирите основания.

Макар че точното възпроизвеждане на системата на четирите основания от френското административно право ласкае националното самочувствие, в действителност то е учудващо. Това четворно деление всъщност е резултат на хронологията на формиране на иска за превишаване на власт, така че продължаващата относителна "вярност" към тази идея се дължи не толкова на логически изисквания, колкото от необходимостта за по-добро разбиране на същността на този иск редом с еволюцията му. При това съвременната доктрина преразглежда това представяне на основанията. В транспонирането на класическата система в традиционната й формулировка има нещо остаряло. Съдебният контрол в ЕО има за цел да осигури спазването на правовия ред на Общността, който се характеризира с някои специфични особености, позволяващи опасения, че подобно разделение на основанията за отмяна не е най-подходящото.

Тези опасения не намират потвърждение в практиката. Делението на основанията на четири се оказва достатъчно общо, за да включи всеки един въпрос, и достатъчно конкретно, за да бъде съдебният контрол напълно ефективен. За да се изясни как контролът за законосъобразност успява да потвърди оригиналния си характер в тази класическа рамка, трябва да се обърне внимание на три съображения.

На първо място става въпрос за установената от ДЕОВС връзка между допустимостта на исковете на предприятията и вредите, на които последните биха могли да се позоват в подкрепа на своите искове, в зависимост от естеството на актовете, чиято отмяна искат. Тази връзка е играла ролята на фактор при преразпределянето на основанията, доколкото злоупотребата с власт, дори и само процесуално, отново намира приложение, каквото вече не й се е признавало, но без особено практическо значение.

На следващо място се нарежда наложеното с Договорите задължение за институциите да мотивират актовете си. Това задължение води до включването на въпросната мотивация в понятието за нарушение на изискуемата форма, като му придава значение далеч от всяка идея за ограниченост на основанията за порок на формата.

Накрая идват самата структура на правовия ред на Общността, основан на Договорите, както и неговата икономическа същност. То не само налага на Съда своите методи за тълкуване, но потвърждава преобладаващата роля на нарушаването на нормите, което поглъща всички останали основания, които договорът не посочва изрично.


2. Липса на компетентност.

С настоящото решение Съдът се произнася относно липсата на компетентност като основание за отмяна на акт. Става въпрос за тежък порок, който повече или по-малко се свързва с нарушаването на правила, съставляващи правовия ред. Недействителността, която го санкционира, не е недействителност на защитата, а недействителност на реда. Това основание може да бъде изтъкнато във всеки един момент и установено служебно от Съда. Последният не пропуска да припомни този факт във връзка с едно аналогично дело като посочва, че "дори наистина да не е формално посочен нито в исковата молба, нито в репликата, този порок трябва да бъде разгледан" (10.05.1960, 19/58, 19/58, R.F.A., p.469, concl. M. Lagrange).

Можеше да се предполага, че липсата на компетентност ще заеме полагащото й се място сред основанията за отмяна на актове. Практиката не оправда подобно предположение. Дори ако се включат случаите, при които по процедурни причини твърдяна некомпетентност не е била разгледана, (вж. напр.: 17.07.1959, 42/58, Ste des aciers fins de l'est, p.393 - 12.02.1960, 16/89, Cptoirs vente charbons Ruhr, p.58), Съдът като цяло рядко се е произнасял по претендирана липса на компетентност.

Практиката съдържа няколко примера, които не предлагат в изчистен вид различните видове на липса на компетентност. Такива случаи са липсата на компетентност ratione temporis (10.05.1960, 19/58, R.F.A., горецитирано), както и ratione loci (14.07.1972, 48/69, Imperial Chemical Industries, p.619, concl. H. Mayras - 27.09.1988, 89/85, Ahlstrцm Osakeyhtiц, p.5193, concl. M. Darmon).

Липсата на компетентност ratione materiae дава повод за най-много дела, още повече че би могла да се разглежда и като нарушение на Договора. Такъв е искът срещу Върховния орган, приел решение в област от запазените компетенции на държавите-членки (настоящото решение) или в област извън тази на въглищата и стоманата (14.04.1960, 31/58, Acciaieria e Tubifico di Brescia, p.151, concl. K. Roemer). По същия начин стои въпросът с липсата на компетентност, произтичаща от незачитането от страна на администрацията на Общността на собствените й правомощия (4.04.1960, 4/59, Mannesman, p.241, concl. K. Roemer).

В крайна сметка липсата на компетентност ratione materiae е била санкционирана като такава в рамките на разпределението на компетенции между институциите и особено в случаите на предоставяне на правомощия от страна на Съвета на Комисията (вж. решение № 29). Юриспруденцията относно правното основание (вж. решение № 30) предоставя други примери.


Untitled Page