MERONI ET CIE СРЕЩУ ВЪРХОВНИЯ ОРГАН НА ЕОВС - ДЕЛО 9/56


ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНОСТ


13 юни 1958 г.

Rec., 1958, р.9, concl К. Roemer


. . .

А. По допустимостта.


1. Имайки предвид,

че искът е заведен според изискванията и че редовността му в това отношение не е била оспорена и не дава повод за служебно възражение;


2. Имайки предвид,

че по повод своя иск срещу подлежащото на изпълнение по смисъла на чл. 92 от Договора решение на Върховния орган от 24 октомври 1956 г. страната-ищец твърди, че Решение № 14/55 от 26 март 1955 г., с което "се установява финансов механизъм, гарантиращ редовното снабдяване на Общия пазар със желязо", явно нарушава разпоредбите на Договора и представлява злоупотреба с власт;

Имайки предвид,

че по силата на чл. 33 "исковете се завеждат в рамките на един месец от съобщаването или обнародването, в зависимост от конкретния случай, на решението или препоръката" и че ако те са заведени от предприятия или сдружения по смисъла на чл. 48, исковете срещу решения или препоръки са допустими само ако ищците считат, че е налице превишаване на власт спрямо тях;

Имайки предвид,

че искът е заведен на 14 декември 1956 г. и че ако срокът за завеждане на дело, предвиден в чл. 33, е спазен по отношение на решението от 24 октомври 1956 г., той е изтекъл по отношение на Решение № 14-55 от 26 март 1955 г.;

Имайки все пак предвид,

че Решение № 14-55 от 26 март 1955 г. не е пряко атакувано, а по повод иск срещу акт по изпълнението му от 24 октомври 1956 г.;

Имайки предвид,

че ако решението от 24 октомври 1956 г. е индивидуално решение, засягащо ищеца, то Решение № 14-55 от 26 март 1955 г. е общо решение, върху което това от 24 октомври 1956 г. се основава;

Имайки предвид,

че за да се прецени дали може ищецът в иска си срещу индивидуалното решение да се позовава на нередовността на общото решение, на което то се основава, трябва да се прецени дали тя може да прави това след изтичането на предвидения в чл. 33 срок, изтъквайки срещу него не само превишаването на власт, което го засяга, но и четирите основания за отмяна, посочени в първата алинея на чл. 33;

Имайки предвид,

че в съответствие със заключенията на генералния адвокат нередовното общо решение не трябва да се прилага спрямо предприятия и за тях не следва да произтичат задължения;

Имайки предвид,

че в подкрепа на иск срещу решение на Върховния орган, налагащо глоби или периодични имуществени санкции, чл. 36 ДЕОВС предвижда, че "в подкрепа на своята жалба ищецът може, при същите условия, както в ал. 1 на чл. 33, да се позове на нередовността на решението или препоръката, които се твърди, че не е спазила";

Имайки предвид,

че няма основания разпоредбата на чл. 36 да се разглежда като специална, приложима само в случая на глоби и периодични имуществени санкции, а като общ принцип, приложен в конкретния случай на общо основание;

Имайки предвид,

че тъй като в текста на чл. 36 не може да се открие аргумент, който да изключва a contrario приложението на формулираното правило в случаите, когато то не е изрично споменато, в Решение 8/55 Съдът постановява, че аргумент a contrario се допуска, само когато никое друго тълкуване не е подходящо и съвместимо с текста, контекста и крайната цел;

Имайки предвид,

че всяко друго решение би затруднило, ако не и да направи невъзможно, упражняването на правото на иск, предоставено на предприятията и сдруженията по чл. 48, тъй като би ги накарало да търсят във всяко едно общо решение, от момента на обнародването му, разпоредби, които биха могли да им нанесат вреда или при които е налице превишаване на властта, което ги засяга;

че подобно решение би ги провокирало да се оставят да им бъдат наложени глоби или периодични имуществени санкции, за да могат да се възползват от чл. 33 и да поставят на разглеждане нередовността на решенията и препоръките, които се твърди, че не са спазили;

Имайки предвид,

че правото на ищеца след изтичането на предвидения в чл. 33 срок да се позове, в подкрепа на иск срещу индивидуално решение, на нередовността на общите решения и препоръки, на които се основава индивидуалното, не води до отмяна на общото решение, а само на произтичащото от него индивидуално такова;

Имайки предвид,

че Договорът за създаване на ЕИО и този за ЕОАЕ изрично възприемат аналогична гледна точка като постановяват съответно в чл. 184 (нов чл. 241) и чл. 156, че "независимо от изтичането на срока, предвиден в чл. 173 (нов чл. 230), ал. 3 (за втория договор чл. 146, ал. 3), всяка страна може при дела, при които се разглежда регламент на Съвета или на Комисията, да пледира наличието на основанията, посочени в чл. 173 (нов чл. 230), ал. 1 (по ДЕОАЕ чл. 146, ал. 1), за да обоснове пред Съда неприложимостта на този регламент";

че без да е решаващ аргумент, тази среща на гледни точки потвърждава гореизложената логика, от която са се ръководили и редакторите на по-късните два Договора;

Имайки предвид,

че отмяната на едно индивидуално решение поради нередовност на общите решения, на които се основава, ги засяга само доколкото те се конкретизират в обявеното за недействително индивидуално решение;

че всеки ищец може да се позове срещу индивидуално решение, което го засяга, на четирите основания за отмяна, посочени в чл. 33, ал. 1 ДЕОВС;

че при тези условия нищо не пречи по повод иск срещу индивидуално решение ищецът да оспори редовността на общите решения и препоръки, на които се основава индивидуалното решение, да се позове на четирите основания за отмяна, изброени в чл. 33, ал. 1...

(Виж идентично решение по дело 10/56 и дело 15/57).


КОМЕНТАР:

Това решение дължи своята известност на факта, че с него Съдът придава на "изключението за незаконосъобразност" характер на общ принцип (пост. практика: 19.01.1984, 262/80, Andersen, p.195, concl. S. Rozиs).

1. Чл. 184 (нов чл. 241) ДЕО и чл. 156 ДЕОАЕ не допускат никакви съмнения относно изключението, което въвеждат и за което предвиждат инцидентен, но автономен способ за правна защита, спрямо който способ те изрично прилагат правилото "quae temporalia". Не така стои въпросът с чл. 36, ал. 3 ДЕОВС. В цитирания текст въпросното изключение е предвидено само в рамките на иск на общо основание, специално предвиден срещу налаганите от Върховния орган глоби или периодични имуществени санкции.

Възможен е следователно въпросът дали посочената разпоредба може да обхване и други хипотези и така да придобие значение на принцип. Съдът не се колебае да се произнесе по най-категоричен начин в тази насока с мотивите, развити в настоящото решение, към което трябва да се прибави още едно съображение. Според него ако е трудно да се признае по подразбиране изключението за незаконосъобразност, би било "неуместно да се оставят живи съмнения относно редовността" на общо решение, доколкото този въпрос засяга разрешаването на спора по същество (17.12.1959, 14/59, Fonderies de Pont-а-Mousson, p.474, concl. M. Lagrange).

2. Това изключение, колкото и да е общо и автономно, си остава инцидентен способ. Като такъв, то търпи ограничения по отношение на условията и последиците си. То не позволява на попадащите под юрисдикцията на Съда посредством паралелен иск да се освободят от изискванията на прекия иск.

По такъв начин изключението за незаконосъобразност не допуска преразглеждането на индивидуални актове (пост. практика: 19.10.1983, 265/82, Usinor, p.3105, concl. G. Slynn - 24.09.1987, 340/85, Porto Nogaro, p.3575, concl. G. Slynn - 5.06.1992, T-26/90, Finsider, II, p.1789). Това важи по-специално за държавите-членки, обвинени, че не изпълняват решения, взети по силата на чл. 93 (нов чл. 88) ДЕО.

Съдът не пропуска да припомни, че чл. 184 (нов чл. 241) ДЕО "няма за цел да позволи на дадена страна да оспори приложимостта на която и да е разпоредба в подкрепа на който и да е иск".

"Регламентът, чиято незаконосъобразност се разглежда, трябва да е пряко или непряко приложим за случая, който е предмет на иска" (13.07.1966, 32/65, Italie, p.564, concl. K.Roemer). Следователно трябва да е налице връзка между атакуваното индивидуално решение и регламента, чиято неприложимост се изисква (16.02.1982, 258/80, Metallurgica Rumi, p.487, concl. G. Reischl - 21.02.1984, 140/82, Walzstahl Vereinigung, p.951, concl. P. VerLoren van Themaat). Все пак, когато искът е заведен срещу две индивидуални решения, образуващи едно цяло, достатъчно е едно от тях да е в пряка връзка със съответния регламент (2.03.1967, 325/65, SIMET, p.39, concl. J. Gand).

От друга страна, Съдът трябва да се противопостави на опитите на ищците да превърнат възражението за незаконосъобразност в паралелен способ за правна защита, който да им позволи да избегнат основните изисквания за производствата.

Съдът постановява в частност, че "чл.36 не допуска ищците да се позовават на нередовността на решения и препоръки, адресирани до тях, за които се твърди, че не са спазили" (8.03.1960, 3/59, R.F.A., p.134, concl. M. Lagrange - 31.03.1965, 21/64, Macchiorlatti, p.244, concl. K. Roemer).

Произнасяйки се в рамките на чл. 184 (нов чл. 241) ДЕО по дело, за което ищците са положили усилия да съчетаят възражението за незаконосъобразност с процедурата по чл. 177 (нов чл. 234) ДЕО по даване на преюдициално заключение (виж реш. № 14 и сл.), Съдът уточнява, че "както буквата, така и духа на чл. 184 (нов чл. 241) предвижда инцидентното и с ограничен последици обявяване на даден регламент за неприложим само при производство, заведено направо пред Съда на основание друга разпоредба от Договора".

И добавя, че "именно от сроковете, предвидени в чл. 173 (нов чл. 230), произтича, че чл. 184 (нов чл. 241) е приложим само в рамките на производство пред Съда и не допуска заобикаляне на сроковете, посочени в тази разпоредба. Въпросният текст цели единствено защитата на лицата срещу прилагането на незаконосъобразен регламент, без обаче да се поставя на разглеждане самият регламент, който с изтичането на срока по чл. 173 (нов чл. 230) става неатакуем" (14.12.1962, 31/62, Milchwerke Worhmann, p.979, concl. K. Roemer).


Untitled Page