KROHN & CO. IMPORT-EXPORT СРЕЩУ КОМИСИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ОБЩНОСТИ - ДЕЛО 175/84


ПРОИЗВОДСТВО ЗА ИЗВЪНДОГОВОРНА ОТГОВОРНОСТ - ДОПУСТИМОСТ - НЕЗАВИСИМ ХАРАКТЕР


26 февруари 1986 г.

Rec., 1986, р. 753, concl. F. Mancini


. . .

Относно първото съображение за недопустимост на иска.


16. Според Комисията искът за обезщетение за вреди, предвиден в чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215, ал. 2 (нов чл. 288, ал. 2) ДЕО, няма за цел да позволи на Съда да разглежда валидността на решенията, приети от националните органи в рамките на общата селскостопанска политика, нито да прави преценка на паричните последици, произтичащи за частните лица от подобни вътрешни решения (в този смисъл вж. решенията от 12.12.1979, Firma Hans Otto Wagner GmbH, 12/79, Rec. p.3657, от 27.03.1980, Sucrimex, 133/79, Rec. p.1299 и от 10.06.1982, Ineteragra, 217/81, Rec. p.2233). Юриспруденцията в тази насока няма да бъде преразглеждана поради обстоятелството, че според приложимите в дадения случай разпоредби Комисията разполага с правото да дава указания на националните власти.

17. Krohn твърди, че в рамките на настоящото дело Комисията се е възползвала от предоставеното й с чл. 7 от Регламент № 2029/82 право да дава указания на националните власти и следва да бъде разглеждана като истинския автор на решението, стоящо в основата на заявената вреда.

18. Тук е уместно да се припомни, че разпоредбите на чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215 (нов чл. 288) от Договора предоставят на Съда компетентност само да обезщетява вредите, причинени от институциите на Общността или от служителите им в изпълнение на техните функции, т. е. да обезщетява вредите, свързани с извъндоговорната отговорност на Общността. В замяна на това вредите, причинени от националните институции, имат отношение само към отговорността на тези институции и единствено националните правораздавателни органи са компетентни да се произнесат по обезщетението.

19. Когато, както е в дадения случай, решението е взето от национален орган в изпълнение на общностен регламент, с оглед обосноваването на компетентността на Съда е уместно да се провери дали твърдяната в подкрепа на искането за обезщетение незаконосъобразност произтича от институция на Общността или е свързана с националния орган.

20. В подкрепа на искането си за обезщетение страната-ищец се ограничава до това да се позове на незаконосъобразността на телексите, изпратени от Комисията до изпълнителния орган (BALM) на 23 ноември и 21 декември 1982 г.

21. От самата разпоредба на чл. 7, § 1 на Регламент № 2029/82 произтича, че те предоставят на Комисията не просто правото да изрази становището си по повод решението, което следва да се приеме в рамките на вътрешното сътрудничество с националните органи, натоварени с прилагането на общностните разпоредби, а правото да им откаже удостоверения за внос в случай на неизпълнение на условията, предвидени в споразумението за сътрудничество.

22. Извлечения от преписката по делото, както и дебатите пред Съда разкриват, че с телексите си от 23 ноември и 21 декември 1982 г. Комисията действително е възнамерявала да се възползва от така предоставеното й право и е дала указания при липса на задоволителен отговор на отправеното до Krohn искане за информация да откаже спорните удостоверения за внос.

23. От всичко казано дотук следва, че незаконосъобразността, на която се позовава страната-ищец, за да обоснове правото си на обезщетение, следва да се припише на Комисията, а не на органа, който е бил длъжен да изпълни инструкциите й. Съдът следователно е компетентен да признае заведения от Krohn иск, като първото съображение за недопустимост се отхвърля.


Относно второто съображение за недопустимост на иска.

24. Комисията счита, че в съответствие с юриспруденцията на Съда иск за обезщетение по чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 от Договора може да бъде заведен само след като страната-ищец е изчерпала възможностите, с които разполага пред националните правораздавателни органи за отмяна на решението, прието от вътрешния орган. В дадения случай Krohn е завел пред юрисдикция във Франкфурт на Майн (Verwaltungsgericht Frankurt am Main) иск за отмяна на отказа на BALM и за издаването на спорните удостоверения за износ. Въпросната инстанция обаче още не се е произнесла по иска. Вътрешноправните средства следователно не са изчерпани.

25. Krohn твърди, че искът за обезщетение по чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 няма спомагателен характер по отношение на вътрешните средства за съдебна защита. Нещо повече, в рамките на настоящото дело иск за отмяна няма да спомогне за постигане на целта, а именно - отстраняване на вредата, причинена с отказа да се издадат удостоверенията за износ.

26. В съответствие с трайната практика на Съда искът за обезщетение по чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 от Договора е замислен като независимо средство с особено предназначение в рамките на системата от средства за съдебна защита, като условията за прилагането му зависят от целта му.

27. Искът за обезщетение трябва да се разглежда на фона на установената с Договора система за съдебна защита на частноправните субекти. В определени случаи допустимостта му може да зависи от изчерпването на вътрешноправните средства за отмяна на решението на вътрешния орган. На следващо място въпросните вътрешноправни средства трябва ефикасно да гарантират защитата на засегнатите частни лица, като осигурят обезщетение за твърдяната вреда.

28. Даденият случай не е такъв. Не може да се твърди, че отмяната на решението на изпълнителния орган и издаването след няколко години на исканите през 1982 г. удостоверения за внос би компенсирало вреда, която Krohn е понесъл тогава. Ако иска да получи обезщетение, ищецът трябва да заведе пред Съда на ЕО иск по чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 от Договора.

29. При тези условия допустимостта на настоящия иск не може да се обвърже с изчерпване на достъпните вътрешноправни средства срещу решението на изпълнителния орган. Второто съображение за недопустимост също се отхвърля.


Относно третото съображение за недопустимост на иска.

30. Комисията констатира, че страната-ищец не е отправила искане за отмяна по чл. 173 (нов чл. 230), ал. 2 от Договора на указанията й до изпълнителния орган с телексите от 23 ноември и 21 декември 1982 г. Така въпросните индивидуални решения стават окончателни по отношение на Krohn. В съответствие с практиката на Съда (решение от 13.07.1963 г., Plaumann, 25/62, Rec. p.197) иск за обезщетение не може да отмени правните последици на станало окончателно индивидуално решение.

31. Страната-ищец твърди, че е била уведомена единствено за решението на изпълнителния орган. Според нея по нищо не може да се съди, че Комисията е приела решение, което действително я засяга пряко. Във всеки случай допустимостта на иска за обезщетение не може да зависи от предварителното завеждане на иск за отмяна на въпросното решение на Комисията.

32. Както се посочва по-горе, искът за обезщетение по чл. 178 (нов чл. 235) във връзка с чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 от Договора е замислен като независимо средство с особено предназначение. Той се отличава от иска за отмяна именно по това, че цели не отмяната на определена мярка, а обезщетяването на вредата, причинена от някоя от институциите. От това следва, че наличието на окончателно индивидуално решение не може да бъде пречка за допустимостта на подобен иск.

33. Съдебната практика, на която се позовава Комисията, засяга единствено изключението, при което искът за обезщетение цели изплащането на сума, чиято стойност съответства точно на стойността на митата, платени от ищеца в изпълнение на индивидуално решение. Така искът за обезщетение всъщност цели отмяната на въпросното индивидуално решение. При всички положения обаче тази хипотеза няма отношение към настоящия случай.

34. Оттук следва, че и третото съображение за недопустимост трябва да бъде отхвърлено.

35. Искът е допустим и може да се премине към гледане на делото по същество.


КОМЕНТАР:

Това съдебно решение, постановено вследствие на прилагането на чл. 92, § 2 от Процесуалния правилник на Съда, който съгласно тази разпоредба има право във всеки един момент служебно да преценява съображенията за недопустимост, дължи своята известност на факта, че отхвърля трите съображения, на които се позовава Комисията, като очертава основните аспекти на принципа за самостоятелност на иска за обезщетение.

Този принцип е потвърден още с най-ранната съдебна практика във връзка с чл. 40 ДЕОВС. Това става за пръв път с решение на Съда от 14 юли 1961 г. (9/60, Vloeberghs, p.391, concl. K. Roemer). Въпросното решение урежда въпроса като отхвърля доводите за това, че допустимостта на иска за обезщетение зависи от предварителното установяване на незаконосъобразността на акта, причиняващ вредата.

Развитието на интеграционния процес обаче, както и фактът, че приложението на правото на Общността предполага все по-висока степен на намеса от страна на националните власти, преформулират разглеждания въпрос за самостоятелността във връзка не само със съотношението между исковете, които могат да се заведат пред Съда на ЕО, но така също между тях и тези, които лицата биха могли да заведат пред собствените си правораздавателни органи срещу актовете на националните власти.

Настоящото решение добре илюстрира различните аспекти на проблема, на които всъщност съответства всяко от отхвърлените съображения за недопустимост.


1. Принципът за самостоятелност по отношение на исковете за отмяна и тези за противоправно бездействие.

Това е най-старият аспект. В основата му стои аргументът, според който ако претендираната вреда произтича от предполагаема незаконосъобразност, последната трябва предварително да е установена по съдебен ред, за да бъде допустим искът, целящ получаването на обезщетение за вредата, която въпросната незаконосъобразност би причинила. Според ответните институции тази концепция цели да предотврати, посредством заобикалянето на иска за извъндоговорна отговорност, възможността лицата да стигнат до същия резултат, който ограничителната уредба на исковете им за отмяна или за бездействие не им позволява да постигнат. По такъв начин ако искът за отговорност се основава на незаконосъобразни действия на институциите, той би бил допустим само ако е допустим искът за законосъобразност.

Без вниманието да се съсредоточава върху очевидно неблагоприятните за ищците последици от подобни разсъждения, достатъчно е да се отбележи, че Съдът лесно ги отхвърля с мотиви (отчасти специфични, поне що се отнася до режима според ДЕОВС - 14.07.1961, 9/60, Vloeberghs, горецитирано), които придобиват принципно значение. Както във връзка с чл. 40 ДЕОВС, така и по отношение на чл. 215 (нов чл. 288), ал. 2 ДЕО Съдът постановява, че искът за обезщетение е замислен като независимо средство за защита с особено предназначение в рамките на системата от средства за съдебна защита, като условията за прилагането му зависят от специфичната му цел (28.04.1971, 4/69, Lutticke, p.325, concl. A. Dutheillet de Lamothe).

От това произтичат няколко последици. Най-напред, че "би било в разрез с автономността на иска, както и с ефективността на общата система от установени с Договора правни способи да се разглежда като причина за недопустимост фактът, че упражняването на правото на иск за обезщетение при определени обстоятелства може да доведе до резултат, съпоставим с този при иска за бездействие" (idem). По-нататък, че искът за обезщетение "се отличава от иска за отмяна по това, че цели не отмяната на определена мярка, а обезщетяването на вредата, причинена от някоя от институциите в изпълнение на нейните функции" (2.12.1971, 5/71, Zuckerfabrik Schцppenstedt, p.975, concl. K. Roemer). И накрая в по-общ план, че "щом като ищецът е правоспособен да заведе иск, последният е заведен в определения за това срок и Съдът е компетентен евентуално да го удовлетвори, искът е допустим, независимо от значението или дори уместността на аргументите, които използва" (13.06.1972, 9/71, Cie d'approvisionnement, p.391, concl. A. Dutheillet de Lamothe).

Отхвърляйки третото съображение за недопустимост, настоящото решение потвърждава трайния характер именно на тази доктрина. Съдът стига до заключението, че "наличието на окончателно индивидуално решение не може да бъде пречка за допустимостта на иска" и уточнява, че юриспруденцията, на която се позовава Комисията (13.07.1963, 25/62, Plaumann, p.197, concl. K. Roemer), ограничава недопустимостта на иска за обезщетение до хипотезата, в която той цели изплащането на сума, чиято стойност съответства точно на стойността на митата, платени от ищеца в изпълнение на разглежданото индивидуално решение. Така искът за обезщетение всъщност цели отмяната на правните последици от това решение.

След като принципът бива признат, юриспруденцията прави различни уточнения във връзка с правилата относно иска за обезщетение.

Това важи за:

- давностния срок на иска, който започва да тече от момента на обединяване на всички условия, от които зависи задължението за обезщетение и по-специално - от момента на конкретизирането на вредата, която следва да бъде обезщетена (27.01.1982, 256/81, Birra Wuhrer, p.85, concl. F. Capotorti).

- случая, при който претърпелият вредата (без иначе да е длъжен да го прави) е сезирал с жалба администрацията на Общността, като подразбиращото се или изрично отхвърляне на въпросната жалба не налага на засегнатия да заведе отделен иск за отмяна (13.06.1972, 9/71, Cie d'approvisionnement, горецитирано).

- допустимостта на иск, който цели единствено да установи отговорността на Общността за възможни и предвидими вреди, дори на този етап вредата да не може да бъде изчислена с точност (2.06.1976, 56/74, K. Kampffmeyer, p.711, concl. G. Reischl - пост. практика: 14.01.1987, 281/84, Zuckerfabrik Bedburg, p.49, concl. G. Slynn).


2. Компетентните национални органи.

Решението Haegeman (25.10.1972, 96/71, p.1005, concl. H. Mayras) поставя началото на ново течение в юриспруденцията. Съдът отхвърля като недопустим иск за обезщетение на извънредна вреда, която ищецът твърди, че е понесъл вследствие събирането на такса, която счита за незаконна. Със същото решение Съдът постановява, че въпросната такса, като част от собствените източници, нейният спорен характер и особено исканията за изплащане са от компетентността на националните правораздавателни органи.

Този курс бива потвърден, когато Съдът отново обявява за невалиден иск за обезщетение срещу Общността, целящ получаването на суми, които националните власти са отказали да изплатят на ищеца. "Отказът на институция на Общността да изплати дълг, който държава-членка евентуално дължи по силата на Общностното право, не влиза ? сферата на извъндоговорната отговорност на Общността", тъй като компетентните национални правораздавателни органи трябва да се произнесат относно законосъобразността на разглежданите общностни актове според процедурните изисквания на вътрешното право ? след евентуално прилагане на чл. 177 (нов чл. 234) ДЕО (26.11.1975, 99/74, Gds moulins des Antilles, p.1351, concl. A. Trabucchi - вж. също 27.10.1976, 46/75, I.B.C., p.65, concl. J. P. Warner - 17.03.1976, 67/75, Lesieur Cotelle, p.391, concl. J. P. Warner).

Тази юриспруденция продължава да поражда сериозни затруднения, най-малкото сред които не е това, че ищците са принудени да заобикалят процедурата, поставяйки в опасност своите права, когато предмет на разглеждане е незаконосъобразността на акт на институция по повод суми, които, въпреки че са събрани или отказани от националните власти, спадат към финансите на Общността.

Въпросната юриспруденция съществува съвместно с други решения, приемащи иска за допустим с мотива, че "би било в разрез с доброто администриране на правосъдието и с изискването за стегнатост на процедурата ищецът да бъде принуждаван да прибягва към вътрешноправни средства за защита и така да чака по-продължително време за окончателно произнасяне по неговото искане" (24.10.1973, 43/72, Merkur, p.1055, concl. H. Mayras).

В действителност двете течения в съдебната практика не си противоречат, тъй като съответстват на искове с различна крайна цел - изплащане на определена сума в единия случай и обезщетяване на вреда в другия (15.12.1977, 126/76, Dietz, p.2431, concl. J. P. Warner). Разграничението е ясно прокарано в мотивите на едно последващо решение, с което се отхвърля възражение за недопустимост, основано на факта, че за да получи исканите суми, ищецът е трябвало да упражни правото си на иск пред националните правораздавателни органи с мотива, че заключенията са свързани не с искане за изплащане на дължими суми, а с искане за обезщетяване на вреда, произтичаща от вече констатирана незаконосъобразност (4.10.1979, 64/76, Dumortier, p.3091, concl. F. Capotorti).

По този повод Съдът отбелязва, че във всеки случай националният съд не може да даде ход на дело за обезщетение. След тази забележка юриспруденцията трябва да последва друг ход на развитие по две направления.

От една страна, Съдът потвърждава правилото, че когато националните власти следва да приложат норма на Общностното право, ищецът трябва да се обърне към националния съд, на който се пада задачата да се допита до Съда на ЕО за валидността на приложимата общностна норма. Съдът обаче добавя: "все пак съществуването на този иск, стига да води до обезщетяване на твърдяната вреда, може само да осигури ефикасната защита на частноправните субекти". Ако това не е така, недопустимостта на иска за отговорност, заведен пред Съда, повече не може да бъде противопоставяна (12.04.1984, 281/82, Unifrex, p.1969, concl. F. Mancini).

От друга страна, при наличието на хипотези, в които разглежданото решение е това на националните власти, но се твърди, че те са действали в зависимост от заетата от Общността позиция, което намесва и нейната отговорност, Съдът обявява иска за недопустим с мотива, че вътрешното сътрудничество между Комисията и националните органи, натоварени с прилагането на общностните разпоредби, като общо правило не може да засяга отговорността на Общността (27.03.1980, 133/79, Sucrimex, p.1299, concl. G. Reischl - 10.06.1982, 217/81, Interagra, p.2233, concl. P. VerLoren van Themaat).

Отхвърляйки първите две съображения за недопустимост, настоящото решение дава нови указания.

Най-напред Съдът напомня, че вредите, причинени от националните институции, ангажират само собствената им отговорност и че националните правораздавателни органи са единствено компетентните да отсъдят обезщетение (3.12.1992, C-97/91, Oleificio Borelli, I, p.6313, concl. M. Darmon). Вътрешното сътрудничество между споменатите институции и Общността по принцип не ангажира отговорността на последната (8.03.1991 (Ord.), C-66/91, Meats, I, p.1143).

Въпросът стои по различен начин само ако решението на националния орган е прието в изпълнение на общностни разпоредби след задължителни инструкции от страна на Общността при условие разбира се, че въпросният общностен акт поражда правни последици (13.06.1991 (Ord.), C-50/90, Sunzast, I, p.2917 - 4.10.1991 (Ord.), C-117/91, Bosman, I, p.4837). Не така стоят нещата, когато националният орган, след решение за проверка на сметките по Европейския фонд за ориентиране и гарантиране на земеделието, решава по собствена инициатива и в изпълнение на общото задължение, произтичащо от Регламент № 729/70, да пристъпи към връщането на неправилно предоставена помощ (7.07.1987, 89/86, Etoile commerciale, p.3005, concl. J. L. Da Cruz Vilaca).

Отхвърлянето от Съда на ЕО на иск за извъндоговорна отговорност срещу Общността не е пречка за завеждането на искове срещу националните власти, прилагащи Общностното право, но обосноваващи се с други причини (27.09.1988, 106/87, Asteris, p.5515, concl. G. Slynn).

Що се отнася до изчерпването на вътрешноправните средства, Съдът потвърждава принципа в това отношение, но напомня, че за да се докаже пред него недопустимостта на иска за обезщетение, трябва "вътрешноправните средства ефикасно да гарантират защитата на частните лица като осигурят обезщетение за твърдяната вреда" (отхвърляне на третото съображение за недопустимост). Не така стои въпросът в случая на отказ, противопоставен от националните власти при изпълнение на общностна разпоредба на искане за разрешение за износ (29.09.1987, 81/86, De Boer Buizen, p.3677, concl. F. Mancini).


Untitled Page